Йон Колфер - Кодът на вечността

— Той ли е? Това ли е човекът, който стреля по теб в Найтсбридж?

Бътлър кимна. Несъмнено беше той. Същото нахално изражение. Същите пръсти, които дръпнаха спусъка.

— Разпознаването от свидетел е важно, но все още имаме неговата дума срещу твоята, а да ти призная, не ми изглеждаш прострелян.

Бътлър сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Дали не може…

Дажбс дори не го остави да довърши.

— Не. Не можеш да влезеш при него. Абсолютно забранено е. Ще ме уволнят, а дори да изтръгнеш самопризнания, те няма да издържат в съда.

Бътлър кимна.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да поостана малко? Искам да видя какво ще стане.

Дажбс веднага се съгласи, успокоен, че Бътлър не е твърде настоятелен.

— Няма проблем. Остани колкото искаш. Но трябва да ти взема пропуск.

Той тръгна по коридора, но след малко се обърна.

— Не влизай вътре, Бътлър. Направиш ли го, ще го изпуснем. Пък и навсякъде има камери.

Бътлър се усмихна, за да разсее подозренията му. Нещо, което не правеше твърде често.

— Не се тревожи, Сид. Няма да ме видиш в онази стая.

Дажбс въздъхна.

— Добре. Хубаво. Просто понякога се тревожа, като ме гледаш по този начин.

— Сега съм друг човек. По-зрял съм.

Дажбс се засмя.

— Да бе!

Той сви зад ъгъла, като смехът му продължи да отеква във въздуха. Едва се обърна и Зеленика свали щита си.

— А камерите? — промърмори телохранителят.

— Проверих йонните лъчи. Тук не ме ловят — тя извади от раницата си камуфлажно фолио и го разстла на пода. После закачи прихващач на един от кабелите, които влизаха в стената на съседната стая.

— Добре — каза Зеленика, заслушана в гласа на Вихрогон, който говореше в ухото й. — Готови сме. Вихрогон е изтрил данните ни от записите. Сега сме неуловими за камерите и микрофоните. Знаеш ли какво да правиш?

Бътлър кимна. И преди го бяха правили, но като всеки войник Зеленика имаше нужда от повторна проверка.

— Сега пак ще си сложа щита. Изчакай една секунда, после се загърни във фолиото и направи каквото трябва. Имаш най-много две минути, докато приятелят ти се върне. После ще се оправяш сам.

— Разбрано.

— Успех — каза Зеленика и с трептене излезе от видимата част на спектъра.

Бътлър изчака секунда, после направи две крачки вляво. Вдигна фолиото и го наметна на главата и раменете си. За случайния наблюдател телохранителят беше невидим. Но ако някой стоеше отвън в коридора, можеше да забележи ръцете или краката на иконома, които стърчаха от фолиото. Най-добре беше да побърза. Той се приближи към вратата на съседната стая и влезе.

Арно Тъпст не се тревожеше особено. Обичайна проверка. За бога, колко време могат да те държат под арест заради някакви си зъби? Не много, това е сигурно. Може би имаше начин да осъди британското правителство за нанесени морални щети и после да се прибере у дома в Нова Зеландия.

Вратата се открехна на трийсетина сантиметра, после се затвори. Тъпст въздъхна. Стар следователски трик. Оставяш заподозрения да се поти няколко часа, после отваряш вратата, за да си помисли, че спасението е близо. След като никой не влезе, заподозреният се отчайва още повече. Още повече се доближава до момента на пречупването.

— Арно Тъпст — прошепна глас сякаш от нищото.

Тъпст престана да барабани с пръсти и се изпъна на стола.

— Какво е това? — изръмжа той. — Тонколони ли има? Голяма глупост, момчета. Абсолютна глупост.

— Дошъл съм за теб — каза гласът. — Искам да си разчистим сметките.

Арно Тъпст познаваше този глас. Чуваше го насън, откакто хлапето в Чикаго го бе предупредило, че Бътлър ще се върне. Беше направо смешно: призраци не съществуваха. Но в погледа на Артемис Фоул имаше нещо, което караше хората да вярват на всяка негова дума.

— Бътлър? Ти ли си?

— А — обади се гласът, — значи ме помниш.

Арно колебливо пое дъх, за да се овладее.

— Не знам какво става тук, но няма да се хвана. Какво, да не очаквате да ревна само защото сте хванали някой със същия глас като на… един човек, когото познавах?

— Не е номер, Арно. Аз съм тук.

— Как не. Щом си тук, защо не те виждам?

— Сигурен ли си, че не ме виждаш, Арно? Погледни внимателно.

Очите на Тъпст се защураха из стаята. Нямаше никой. Никой. Беше напълно сигурен. Само в ъгъла се виждаше облак въздух, който приличаше на отражение, нещо като плаващо огледало.

— А, видя ме.

— Нищо не виждам — отвърна Тъпст с треперещ глас. — Виждам само някаква мъгла. Може да е от вентилатор или нещо такова.