Йон Колфер - Кодът на вечността

— Тъпст?

— Да.

— Но той е в затвора — възрази Джулиет.

Бътлър поклати глава.

— Вече не.

Артемис видя, че телохранителят му е непреклонен.

— Поне вземи Зеленика със себе си. Може да ти бъде от помощ.

Бътлър намигна на феята.

— Разчитах на това.

Чикагската полиция бе напъхала Арно Тъпст в арестантски фургон с двама полицаи. Решиха, че двама са достатъчни, след като арестантът е с белезници. По-късно съжалиха, когато откриха фургона на шест мили южно от Чикаго, полицаите закопчани с белезници, а от заподозрения — нито следа. Ако цитираме доклада на сержант Иги Лебовски: „Заподозреният разкъса белезниците, сякаш бяха гирлянди. Връхлетя ни като парен локомотив. Нямахме никакъв шанс.“

Но Арно Тъпст не се беше измъкнал невредим. Гордостта му беше сериозно пострадала. Той знаеше, че слухът за унижението му бързо ще обиколи всички в бранша. Както по-късно писа Свинския търбух Ларю в сайта си за наемници, „Арно се остави да го преметне едно сополиво хлапе“. Тъпст беше съвсем наясно, че всеки път, щом влезе в стая с мускулести момчета, ще чува подмятания по свой адрес, освен ако не накара Артемис Фоул да си плати.

Той знаеше още, че само след минути Спайро ще даде адреса му на чикагската полиция, затова пъхна в един сак няколкото си чифта зъби и скочи в автобуса за летище „О’Хеър“.

Тъпст със задоволство установи, че властите още не са замразили кредитната карта от фирмата на Спайро, и я използва, за да си купи билет първа класа за полета на Британските авиолинии до лондонското летище „Хийтроу“. Оттам щеше да стигне до Ирландия с ферибот от Рослеър като един от многото туристи, които пътуваха до земята на феите.

Планът не бе особено сложен и може би щеше да проработи, ако не беше едно обстоятелство: паспортният служител на летище „Хийтроу“ по случайност се оказа Сид Дажбс, бивша зелена барета, служил заедно с Бътлър като охрана в Монте Карло. Още щом Тъпст отвори уста, в главата на Дажбс зазвъня аларма. Човекът пред него напълно отговаряше на описанието, което Бътлър му бе изпратил по факс. Чак до странните зъби, пълни със синьо олио и вода. Дажбс натисна един бутон под бюрото си и за секунди охраната отне паспорта на Тъпст, след което го отведе в стая за разпит.

След като заподозреният беше арестуван, служителят от паспортното гише извади мобилния си телефон и набра международен номер. Чуха се две позвънявания.

— Имение Фоул.

— Бътлър? Обажда се Сид Дажбс от „Хийтроу“. Тук пристигна един човек, който може би те интересува. Със смешни зъби, татуировки по врата, новозеландски акцент. Преди няколко дни получихме факс от Джъстин Бар, следовател в Скотланд Ярд. Пише, че можеш да идентифицираш заподозрения.

— Още ли е при вас? — попита икономът.

— Да. Лежи в една от стаите ни за задържане. В момента го проверяват.

— Колко време ще отнеме?

— Най-много два часа. Но ако е професионалист, както казваш, компютърната проверка няма да доведе до нищо. Трябват ни самопризнания, за да го предадем на Скотланд Ярд.

— След трийсет минути ще те чакам в залата за пристигащи, точно под централното електронно табло — каза Бътлър и прекъсна връзката.

Сид Дажбс гледаше учуден мобилния си телефон. Как би могъл Бътлър да пристигне за трийсет минути, след като се намираше в Ирландия? Така или иначе, това не беше важно. Сид знаеше само, че преди години в Монте Карло Бътлър неведнъж бе спасявал живота му. И сега беше време той да му се отплати.

Трийсет и две минути по-късно Бътлър се появи в залата за пристигащи.

Докато си стискаха ръцете, Сид Дажбс го огледа.

— Изглеждаш ми променен. Остарял.

— Многото битки си казват думата — каза Бътлър с ръка на гърдите, които го боляха. — Мисля, че е време да се пенсионирам.

— Има ли смисъл да те питам как дойде?

Бътлър оправи вратовръзката си.

— Не. По-добре да не знаеш.

— Разбирам.

— Къде е нашият човек?

Дажбс го поведе към задната част на сградата покрай тълпите от туристи и таксиметрови шофьори.

— Оттук. Не си въоръжен, нали? Вярно е, че сме приятели, но тук не се допускат хора с оръжие.

Бътлър разтвори широко сакото си.

— Не се тревожи. Знам правилата.

Те взеха служебния асансьор за два етажа и тръгнаха по слабо осветен коридор, който сякаш нямаше край.

— Пристигнахме — каза накрая Сид и посочи един стъклен прозорец. — Тук е.

Стъклото представляваше еднопосочна преграда. Бътлър видя Арно Тъпст да седи на малка маса и нетърпеливо да барабани с пръсти по гладката й повърхност.