Йон Колфер - Кодът на вечността

— Още не съм приключил с теб, Сламчо Челюстокопач — прошепна Артемис, излезе от мрежата и закопча Куба за колана на Зеленика.

Джулиет влезе в стаята като вихрушка. Плитката й с нефритения пръстен на края се мяташе зад нея като червей на въдица.

Бътлър никога не би рискувал така, тя знаеше това. Щеше да измисли някакъв съвършено прост, сигурен план, поради което и имаше синя диамантена татуировка, а Джулиет нямаше. Е, може би не държеше да има. Може би искаше да живее свой живот.

Тя бързо прецени ситуацията. Зеленика се бе прицелила съвсем точно. Двете горили потриваха обгорените си ръце, а Спайро тропаше с крака като разглезено дете. Само Тъпст лежеше на земята и посягаше към оръжието си.

Макар че се бе подпрял на ръце и колене, телохранителят беше почти на нивото на очите й.

— Няма ли да ми позволиш да се изправя? — попита той.

— Не — отвърна Джулиет и размаха плитката си с нефритения пръстен като камъка, повалил Голиат. Ударът улучи Тъпст точно по хрущяла на носа, като го счупи и го заслепи за минута-две. Достатъчно време за чикагските полицаи да слязат по шахтата.

Тъпст вече беше извън играта. Джулиет очакваше да изпита удовлетворение, но единственото чувство, което я изпълваше, беше тъга. Насилието не носеше радост.

Плочката и Чипса решиха, че трябва да направят нещо. Може би ако обезвредяха момичето, щяха да получат премия от господин Спайро. Те се приближиха към Джулиет със стиснати юмруци.

Момичето размаха показалец.

— Недейте, момчета. Време е да си лягате.

Телохранителите не й обърнаха внимание и я обградиха.

— Казах, че е време да си лягате.

Реакция отново не последва.

— Трябва да използваш точните думи, с които съм ги хипнотизирала — каза Зеленика в ухото й.

Джулиет въздъхна.

— Щом трябва. Добре, господа, Барни каза да си лягате.

Плочката и Чипса заспаха, преди още да са докоснали земята.

Оставаше само Спайро, а той беше твърде зает да сипе заплахи. Продължи да крещи дори след като отрядът командоси му сложи белезниците.

— Ще говорим в базата — отсече командирът на Джулиет. — Вие застрашихте своя живот и живота на другарите си.

— Да, сър — отвърна Джулиет с разкаяние. — Не знам какво ми стана, сър.

Тя погледна нагоре. Малко облаче мъгла плуваше към асансьорната шахта. Господарят беше спасен.

Зеленика прибра оръжието и сложи щита си.

— Време е да тръгваме — каза тя в микрофона, чиято мощност на звука беше нагласена на минимум.

Феята грижливо опакова Артемис в листа камуфлажно фолио, като се увери, че нито един пръст не стърчи навън. Много важно беше да излязат, докато асансьорът е празен. След като пристигнеха хората от криминалната лаборатория и журналистите, и най-слабото трептене на въздуха можеше да попадне на нечия филмова лента.

Докато прелитаха през стаята, полицаите извеждаха Спайро от помещението. Най-после бизнесменът се беше успокоил.

— Това е капан — твърдеше той с най-невинен тон. — Моите адвокати ще ви попилеят.

Артемис не можа да устои на изкушението да прошепне в ухото му:

— Сбогом, Джон. Никога повече не се забърквай с генийчета.

Спайро зави като обезумял вълк.

Сламчо чакаше до тротоара срещу лабораториите „Фонетикс“, седнал зад волана на караваната като пилот от „Формула 1“. Беше сложил на седалката оранжева щайга, като за едното му стъпало имаше вързана малка планка. Другият край на планката беше подключен към педала за газта.

Джулиет нервно огледа приспособлението.

— Не трябва ли да си отвържеш крака? Ако се наложи да натиснеш спирачките.

— Спирачките ли? — изсмя се Сламчо. — За какво са ми спирачки? Не съм на изпит за шофьорска книжка.

В задната част на караваната Артемис и Зеленика едновременно посегнаха към предпазните колани.

Пристигнаха в Ирландия без сериозни произшествия, макар че Сламчо направи петнайсет опита да избяга от Зеленика, включително в лиъра, където го намериха в тоалетната с парашут и шишенце скален абразив. След това феята не го изпусна от поглед нито за миг.

Бътлър ги чакаше на входа на имението.

— Добре дошли. Радвам се да видя всички ви живи и здрави. А сега трябва да се сбогувам с вас.

Артемис сложи ръка върху неговата.

— Приятелю, не си в състояние да ходиш никъде.

Бътлър беше категоричен.

— Последна задача, Артемис. Нямам избор. Чувствам се като Пилат, който си измива ръцете. А и вече съм по-добре.