Йон Колфер - Кодът на вечността

— Разбрахме се — казах аз и стиснах ръката му.

Но какво да правя със срещата си с Джон Спайро от Чикаго? Реших да действам по план. Последно приключение — и след това Фоул щяха да бъдат почтено семейство. В края на краищата, Бътлър щеше да е с мен. Какво би могло да се обърка?

Бътлър отвори очи. Беше си у дома. Артемис спеше във фотьойла до леглото. Момчето приличаше на стогодишен старец. Нищо чудно след всичко, което беше преживял. Но вече край с това. Завинаги.

— Има ли някой вкъщи? — обади се икономът.

Артемис моментално се сепна.

— Бътлър, ти се върна при нас!

Бътлър с мъка се изправи на лакът. Това му костваше големи усилия.

— Учуден съм. Изобщо не очаквах да те видя — нито теб, нито когото и да било — отново.

Артемис напълни чаша с вода от каната до леглото.

— Ето, стари приятелю. Само не се напрягай.

Бътлър пиеше бавно. Беше уморен, но не само това. И преди се бе случвало да чувства умора след битка, но това надхвърляше обичайното изтощение.

— Артемис, какво се е случило? Изобщо не би трябвало да съм жив. А ако приемем, че съм, сега би следвало да изпитвам непоносима болка.

Артемис отиде до прозореца и хвърли поглед надолу, към земите на имението.

— Тъпст те простреля. Раната беше смъртоносна, а Зеленика не беше наблизо, за да помогне, затова те замразих, докато дойде.

Бътлър поклати глава.

— Криогеника! Само Артемис Фоул би се сетил. Използвал си фризерите за риба, предполагам?

Артемис кимна.

— Надявам се, че не съм се превърнал в пъстърва, нали?

Когато момчето се обърна, на лицето му нямаше следа от усмивка.

— Получиха се усложнения.

— Усложнения?

Артемис въздъхна.

— Лечението беше трудно, нямаше начин да се предвиди резултатът. Вихрогон ни предупреди, че организмът ти може да не го понесе, но аз настоях да продължим.

Бътлър седна.

— Артемис, всичко е наред. Аз съм жив. Всичко е за предпочитане пред алтернативата.

Момчето не изглеждаше успокоено. То извади от шкафчето огледало със седефена дръжка.

— Приготви се да се погледнеш.

Бътлър пое дълбоко дъх и погледна. Изпъна надолу челюст и опипа торбичките под очите си.

— Откога съм в безсъзнание? — попита той.

Сламчо бе решил, че най-лесният начин да провали мисията е да дразни Мокасина, докато го подлуди. Подлудяването на хората беше талант, който джуджето притежаваше по рождение, а не го използваше достатъчно често.

Двамата нисички господа седяха един до друг в салон на „Боинг“ 747 и гледаха как облаците прелитат долу под тях. Първа класа: едно от предимствата да се работи за клана Антонели.

Сламчо изискано отпи от крехката чаша с шампанско.

— Е, Чехъл…

— Искаш да кажеш Мокасин.

— А, да, Мокасин. Какъв е номерът с татуировките?

Мокасина нави ръкава си и откри тюркоазеносиня змия с капки кръв вместо очи. Също негов проект.

— Правя си по една след всяка свършена работа.

— А-ха — каза Сламчо. — Значи боядисваш една кухня и после си правиш татуировка?

— Не такава работа, глупако.

— Каква работа тогава?

Мокасина скръцна със зъби.

— Трябва ли да ти го кажа буква по буква?

Сламчо си взе няколко фъстъка от минаващ покрай него поднос.

— Няма нужда. И без това не съм ходил на училище. Ако го кажеш на прост английски, ще разбера.

— Е, не може да си чак толкова тъп! Спац Антонели не наема тъпаци.

Сламчо му смигна присмехулно.

— Сигурен ли си?

Мокасина опипа колана си в търсене на някакво оръжие.

— Чакай само всичко да свърши, умнико. Тогава двамата с теб ще си разчистим сметките.

— Приказвай си, Ботуш.

— Мокасин!

— Както и да е.

Сламчо се скри зад едно списание. Беше повече от лесно. Гангстерът вече излизаше от кожата си. Още няколко часа и Мокасина Магуайър щеше да бълва огън и жупел.

Сламчо и Мокасина минаха без проблем ирландската митническа проверка. В края на краищата, те бяха просто ирландски граждани, които се прибираха у дома за празниците. А и изобщо нямаха вид на престъпници. Кой би повярвал? Къде се е чуло и видяло такива ниски хора да участват в организирана престъпност? Никъде. Но може би тъкмо затова ги биваше в работата им.

Паспортната проверка даде поредната възможност на Сламчо да ядоса партньора си.

Служителят полагаше всички усилия да не забелязва височината на Сламчо или по-скоро липсата й.

— Е, господин Копам, прибирате се у дома при роднините?