Йон Колфер - Кодът на вечността

Мокасина не възрази. Вярно беше. И той винаги преувеличаваше сложността на работата, само и само да оскубе работодателя си с няколко хиляди долара отгоре.

— Значи можеш да ни вкараш вътре?

— Мога да вкарам себе си вътре. После ще се върна за теб.

Мокасина се усъмни.

— Защо просто не дойда с теб? Много по-лесно е, отколкото да се навъртам наоколо посред бял ден.

— Първо, аз няма да тръгна, преди да се е стъмнило. И, второ, можеш да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против да се гмурнеш в септичната яма и после да пълзиш по деветметрова канализационна тръба.

Само от мисълта за това Мокасина изпита нуждата да отвори прозореца.

— Добре. Ще дойдеш да ме вземеш. Но през цялото време ще държим връзка. Ако нещо се обърка, веднага ще ми кажеш.

— Слушам, сър, шефе — отвърна Сламчо, докато наместваше слушалката в косматото си ухо и закачаше микрофона на сакото си. — Няма да те оставя да пропуснеш срещата си с опасното хлапе.

Сарказмът прелетя покрай ушите на Мокасина с едва доловимо свистене.

— Точно така — каза момчето от Килкени. — Аз съм шефът. И ти ще се постараеш да не закъснея за срещата.

Джуджето трябваше да се съсредоточи върху брадата си, за да накара космите й да спрат да се къдрят. Космите на джуджетата са чувствителни към настроения, особено към враждебност, а враждебността на този човек струеше от всяка негова пора. Космите на Сламчо никога не го подвеждаха. Това партньорство нямаше да свърши добре.

Джуджето паркира колата в сянката на стената, която опасваше границите на имението Фоул.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Мокасина.

Сламчо посочи с дебелия си пръст към портата от ковано желязо.

— Виждаш ли надписа: „Имение Фоул“?

— Да.

— Бих казал, че със сигурност това е мястото.

Дори Мокасина не можа да пропусне тази открита подигравка.

— Гледай да ме вкараш вътре, Копам, щото иначе…

Сламчо му се озъби.

— Иначе какво?

— Иначе госпожица Фрацети много ще се подразни — неуверено довърши изречението Мокасина, като ясно съзнаваше, че губи словесната битка. Той твърдо реши при първа възможност да покаже на Копам с кого си има работа.

— Никой не иска да дразни госпожица Фрацети — отвърна Сламчо. Той слезе от високата седалка и извади чантата си с инструменти от багажника. Вътре имаше някои необичайни приспособления, които беше набавил от приятеля си гном в Ню Йорк. Надяваше се никое от тях да не влезе в действие тук. Поне планът му за проникване в имението не ги включваше.

Сламчо почука по прозореца на задната седалка. Мокасина го отвори.

— Какво?

— Не забравяй: стоиш тук, докато не дойда да те взема.

— Това ми прилича на заповед, Копам. Сега и заповеди ли ще ми даваш?

— Аз ли? — попита Сламчо и оголи всичките си зъби. — Да ти давам заповеди? Не бих си го и помислил.

Мокасина затвори прозореца.

— По-добре недей — отвърна той, щом се увери, че между него и зъбите отсреща има дебел слой стъкло.

Вътре в имението Бътлър тъкмо привърши с подстригването и бръсненето си. Започваше отново да прилича на себе си. В остарял вариант.

— Кевлар, казваш? — попита той, като оглеждаше потъмнялата кожа на гърдите си.

Артемис кимна.

— Явно няколко нишки са останали в раната. Магията ги е умножила. Според Вихрогон новата тъкан ще ограничава дишането ти, но не е достатъчно здрава, за да те пази от куршуми, освен ако са малък калибър.

Бътлър закопча ризата си.

— Всичко е различно, Артемис. Не мога да те пазя вече.

— Няма да се наложи. Зеленика беше права. Моите планове имат свойството да нараняват хората. Щом свършим със Спайро, смятам да се посветя на образованието си.

— Щом свършим със Спайро? Говориш така, сякаш вече е станало. Джон Спайро е опасен човек, Артемис. Мислех, че си го разбрал.

— Разбрах го, стари приятелю. Повярвай ми, занапред няма да го подценявам. Вече започнах да съставям план. Трябва да си върнем В-куба и да неутрализираме господин Спайро, като се надявам, че Зеленика ще се съгласи да помогне.

— Къде е Зеленика? Трябва да й благодаря. Отново.

Артемис погледна през прозореца.

— Отиде да изпълни Ритуала. Сигурно се досещаш къде.

Бътлър кимна. За пръв път бяха срещнали Зеленика на едно свещено за феите място на югоизток по време на Ритуала й за възвръщане на силите. Макар че „срещнали“ не беше думата, която Зеленика би употребила. „Отвлекли“ беше по-близо до истината.

— Трябва да се върне до час. Предлагам ти дотогава да си починеш.