Йон Колфер - Кодът на вечността

Сламчо кимна.

— Да. Родът на майка ми е от Киларни.

— О, така ли?

— О’Райли, не О’Такали, но какво са една-две срички между приятели.

— Много забавно. Би трябвало да станете комик.

— Интересно, че го споменавате…

Служителят изпъшка. Още десет минути — и смяната му щеше да свърши.

— Само се пошегувах… — промърмори той.

— … Защото заедно с приятеля ми господин Магуайър участваме в коледното представление. Играем „Снежанка“. Аз съм Знайко, а той е Глупи.

Служителят принудено се усмихна.

— Много добре. Следващият.

Сламчо заговори така, че цялата опашка да чуе:

— Разбира се, господин Магуайър е направо роден за ролята на Глупи, ако разбирате какво искам да кажа.

Мокасина избухна насред терминала:

— Гаден дребосък! — изрева той. — Ще те убия! Ти ще си следващата ми татуировка. Ти ще си следващата ми татуировка!

Сламчо зацъка с език, когато видя Мокасина да изчезва между десетина полицаи.

— Актьори — каза той. — Толкова са докачливи.

Три часа по-късно, след обстойно претърсване и няколко телефонни разговора с енорийския свещеник в родния му град, Мокасина беше пуснат на свобода. Сламчо го чакаше в предварително наетата кола, специално подобрен модел с по-плавни педали за газта и спирачките.

— Този твой нрав сериозно застрашава операцията — отбеляза джуджето с безизразно лице. — Ако не можеш да се владееш, ще бъда принуден да се обадя на госпожица Фрацети.

— Карай — изръмжа железният човек. — Да приключваме с това.

— Добре тогава. Но ти давам последна възможност. Още един такъв епизод — и ще ти строша главата със зъби.

Мокасина за пръв път забеляза зъбите на партньора си. Те бяха емайлирани блокове като надгробни камъни и изглеждаха ужасяващо много за една-единствена уста. Способен ли беше Копам наистина да изпълни заплахата си? Не, реши Мокасина. Чисто и просто митническата проверка го беше изнервила. И все пак имаше нещо в усмивката на това джудже. Някаква искрица в очите, която говореше за скрити и страховити способности. Железният човек предпочиташе те да останат скрити.

Сламчо караше колата, докато Мокасина говореше по мобилния си телефон. За него беше проста работа да се свърже с неколцина стари приятели и да уреди една брезентова чанта с оръжие, заглушител и два комплекта слушалки с микрофони да го чака зад знака на алеята за коли към имението Фоул. Приятелите на Мокасина дори приемаха плащания с кредитни карти, така че нямаше нужда от обичайните тежкарски сцени с размяна на пари и оръжие, които най-често съпровождаха престъпните сделки.

В колата Мокасина провери механизмите и прицелите на оръжията. Отново почувства, че държи нещата в свои ръце.

— Бам-Слам — каза той и се изкиска, сякаш тази проста рима беше най-смешната шега, която някога е измислял. И което бе най-тъжното, наистина беше така. — Имаш ли вече план?

Сламчо не сваляше очи от пътя.

— Не. Мислех, че ти си умникът тук. Плановете са по твоята част. Аз само се промъквам и отварям вратата.

— Така си е. Аз съм умникът и, повярвай ми, онова хлапе Фоул също ще го разбере, когато ми падне в ръчичките.

— Хлапе? — невинно попита Сламчо. — Дошли сме тук заради някакво дете?

— Не е просто някакво дете — заговори Мокасина, нарушавайки заповедите. — То е Артемис Фоул. Наследник на престъпната империя Фоул. В главата му има нещо, което госпожица Фрацети иска да измъкне. И ние трябва да обясним на малкия колко важно е да дойде с нас и да си изпее всичко.

Сламчо стисна по-здраво волана. Досега трябваше да е измислил нещо. Но номерът беше не да обезвреди Мокасина, а да убеди Карла Фрацети да не изпраща други хора.

Артемис щеше да намери изход. Сламчо трябваше да стигне до момчето преди Мокасина. Един мобилен телефон и ходене до тоалетна — нищо повече не му трябваше. За съжаление, досега не си беше направил труда да се сдобие с телефон, а нямаше и на кого да се обажда. Освен това от Вихрогон всичко можеше да се очаква. Този кентавър можеше да определи местоположението на пеещ щурец.

— Трябва да спрем да си напазаруваме — каза Мокасина. — Кой знае колко дни ще отидат за оглеждане на къщата.

— Няма нужда. Познавам мястото. На младини съм влизал да крада там. Лесна работа.

— И защо досега не обели дума за това?

Сламчо направи обиден жест на един шофьор, който караше и в двете платна.

— Знаеш как е. Работя на парче. Заплащането зависи от трудността на работата. Кажа ли, че вече съм влизал в къщата, ще ми намалят парите с десет хилядарки.