Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Влязохме в залата заедно и хората от дома Морган се постараха да останат тихи и спокойни. Но въпреки това, щом я видяха, всички се изправиха: очите им я проследиха чак до подиума, където ѝ отстъпих моя стол до масата.

Седнах до майка си и я загледах внимателно, търсейки признаци на безпокойство. Но тя само погледна към залата с изражение, смекчено от обич, когато разпознаваше стари приятели.

Тя направи движението, с което ми казваше, че иска да пише.

Ейлийн хукна за хартия, перодръжка и мастило още преди да успея да се надигна от стола си, за да ги донеса. Управителката на замъка се върна бързо и ги остави пред Лили и майка ми започна да пише. Сега знаех защо почеркът ѝ е толкова лош. Била левичарка, а Гилрой отсича тъкмо лявата ѝ ръка. Не бързаше: написа цял абзац, преди да ми подаде листа, като ми направи знак да го прочета вместо нея.

Взех пергамента и се изправих: с усилие на волята запазих спокоен тон.

— Към дома Морган. Изпълвам се с радост от това, че ви виждам отново, и искам да изкажа възхищението си от вас, от това, че оцеляхте в един мрачен период, че останахте верни на господаря си. Не мога да говоря с устата си, но мога да говоря с ръката си, и се надявам да говоря с всеки от вас в идните дни. Но ви моля само за едно: да не ме наричате „господарке“. Аз вече не съм лейди Морган. Аз съм само Лили.

Оставих листа и преглътнах буцата в гърлото си. Хората от дома Морган вдигнаха чаши към нея, кимайки в знак на съгласие, макар че по лицата на няколко от тях имаше озадачени изражения, сякаш не можеха да отделят титлата от името ѝ.

И с внезапна болка осъзнах, че именно това се беше опитвала да ми каже във вътрешния двор. Вече не съм лейди Морган. Аз съм само Лили.

Последвалата седмица беше съставена от предизвикателства и малки победи.

Исках да върна на майка ми покоите ѝ — онези, които някога беше делила с баща ми. Но тя не искаше дори да стъпи в тях.

Искаше стаите на Ашлинг. Стените, върху които тя някога беше изрисувала вълшебна гора, стените, сред които някога беше живяла дъщеря ѝ. Ние с Ейлийн се потрудихме да обзаведем стаите, които бяха преметени и опразнени, откакто стегнахме замъка Брай. Поръчах на дърводелеца си да изработи красива рамка за легло, а Ейлийн впрегна жените на работа, та бързо да напълнят един дюшек с пера. Поръчахме да ушият дрехи за майка ми, закачихме завеси по прозорците и постлахме рогозки и овчи кожи по подовете. Аз напълних лавиците с книги и подредих на писалището ѝ хартия, мастило и перодръжки колкото ѝ душа иска.

Лили бе доволна от покоите и не мога да обясня с какво облекчение ме изпълни това.

Но после Ейлийн дойде при мен една сутрин и каза:

— Лорд Ейдън, майка Ви не спи на леглото. Спи на пода, пред огнището.

И това ме смири. Разбира се, Лили бе спала на пода през изминалите двайсет и пет години.

— Остави я да спи където иска, Ейлийн.

— Но, милорд, не мога…

Само хванах ръката ѝ и я стиснах, за да ѝ напомня, че не разбираме — можеше никога да не разберем — всичко, което майка ми бе понесла. Че ако Лили иска отново да носи воали и да спи на пода, тогава ще уважа желанието ѝ.

Следващото предизвикателство беше, че Лили искаше да работи. Искаше да мете, искаше да чисти, искаше да изкоренява плевели от билковите градини, да меси тесто с хлебарите, да чеше конете с чесало заедно с конярите. Носеше прости шаячни дрехи и покриваше косата си с шал, пренебрегвайки по-фините рокли, които Ейлийн ѝ беше ушила, и работеше редом с хората от дома Морган. Първия път, когато се случи това, жените, които чистеха голямата зала, бяха дошли при мен, обзети от паника.

— Тя иска да мете и да сваля паяжини и да чисти пепелта от огнищата — беше ми казала една от жените, кършейки ръце. — Не можем да допуснем това. Тя е наша господарка.

— Тя е Лили и ако иска да работи рамо до рамо с вас, позволете ѝ и я приемете с отворени обятия — отвърнах, надявайки се, че гневът ми не си личи.

А после започнах да наблюдавам майка си, за да се постарая да започва работа в мига щом се събуди, и да се труди, докато слънцето залезе, да работи толкова усърдно, че сякаш можеше да работи повече от моите хора. Подозирах, че като работи до изтощение, няма време или сили да се задълбочава в мисли за определени неща.

Тя отново ме караше да се смиря. Караше всички ни да се смирим.

Навярно най-много обаче ме изненада Юън. Той се чувстваше привличане към нея и тя — към него, и момчето я следваше по петите, усвоявайки нейния език на знаците преди всички ни. Майка ми щеше да го научи как да работи — помислих си иронично, докато гледах как Юън я следва с лопатката за смет, върви след нея с наръч прясно изпрани чаршафи, ходи по петите ѝ с изцапани с брашно дрехи.