Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Той ме изведе от подземията и ме настани горе, за да се възстановявам в личните му покои. Мисля, че се надяваше, че ще се откажа от името „Морган“ сега, когато можех да се възстановявам в удобство. Страхуваше се — всички членове на дома Ланън се страхуваха, — че ти и баща ти, Кейн, Давин и Лукас, Брейдън и Изолда, ще се върнете да си отмъстите. И Деклан искаше уверение, че ще предпочета него вместо теб, в случай че все пак се върнеш.

Не можех да му дам такова уверение и това го разгневи. Той беляза лицето ми и ме изпрати обратно в подземията. Не си размених дума с човешко същество пет години. Бях сама в тъмнината.

И ми е омразно да напиша това, но онези пет години най-сетне сломиха духа ми. До този момент бях прекарана в плен общо десет години. Ако все пак се върнеше в Мевана, Ейдън, щеше да си само на единайсет години. И започнах да се моля Кейн да те задържи далече от този мрак, да те отгледа в безопасно и добро кралство. И навярно Кейн дори се беше оженил повторно, защото вярваше, че съм мъртва, и следователно ти щеше да бъдеш отгледан от друга жена, която те обича. Мислех за това толкова много, че започнах да го вярвам.

Когато Деклан най-сетне се върна да ме посети, вече бе мъж, а сега аз бях смазана. Отказах се от името „Морган“. Исках да приема „Хейдън“ като свое фамилно име, но Деклан каза, че всички от семейство Хейдън са мъртви и трябва да бъда Ланън.

Превърнах се в Лили Ланън.

Деклан ме обви във воали и ме отведе в замъка да служа като камериерка на съпругата му. Никой освен него, Гилрой и Уна не знаеше коя съм в действителност. И няколко години нещата бяха наред — държах си главата наведена и бях безмълвна, така че вече почти не ме забелязваха, — но когато Деклан започна да бие съпругата си, аз се изправих лице в лице с него: казах му, че знам, че е по-добър от това. А Деклан само ми се изсмя, изсмя ми се, сякаш си бях изгубила ума. Сега беше още по-трудно, защото Кийла и Юън бяха родени и бяха просто деца. Не можех да предпазя и тримата — съпругата на Деклан, сина му и дъщеря му. Когато съпругата му почина, Деклан ме изпрати обратно в подземията. Според мен смяташе, че ще се опитам да избягам с децата му. Държа ме в килия в продължение на година, а после реши да ме пусне свободно да мета костите в тунелите. Най-накрая престанах да следя времето. Не знаех деня, годината или на колко години съм. Когато превратът най-сетне се състоя и семейство Ланън бяха хвърлени в затвора… не знаех какво да правя. Бях прекарала в плен толкова време, че продължих да смитам костите, твърде изплашена, за да се опитам да мина през портата на подземието, нагоре към светлината.

А после видях теб, Ейдън. Двамата почти се сблъскахме в тунелите и си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Разбрах, че си ти. И въпреки това се страхувах твърде много, за да ти се разкрия, дори когато Деклан ме окова в килията си и ти ме видя отново, заедно с Давин и кралицата. Срамувах се, че съм се отказала от името си. Не знаех какво е най-добре за теб, затова останах където си бях, в онези тунели, в тъмнината.

Докато ти се върна за мен. И винаги ще се питам какво бе това, което те върна, как разбра, че съм аз.

Един ден искам да чуя историята ти, за всички години, които пропуснах. Искам да узная къде те е отгледал баща ти, искам да узная за местата, които си видял, и хората, които си познавал и обичал. Искам да те слушам, докато ми разказваш как си планирал да се върнеш в Мевана, за да поставиш Изолда на трона.

Но засега мисля, че е достатъчно да кажа, че те обичам.

Обичам те, Ейдън, сине мой, сърце мое. И съм толкова щастлива, че се върна за мен в тъмнината.

Кралският замък в Лионес, територията на лорд Бърк

Ноември 1566

— Говори ли с Ейдън?

Въпросът на Изолда ме накара да вдигна очи към нейните. Седяхме в нейния соларий в замъка с всички стари архиви и планирахме коронацията ѝ за следващата седмица. И не ми се искаше да ѝ казвам колко смутена и разсеяна съм, защото всички бяхме изтощени. Но не можех да отрека, че съм завладяна от мисли за Картие и майка му, мисли за Кийла и Юън, мисли за оздравяването си.

Вече не носех превръзката си. Избрах да я сваля официално предишния ден, на екзекуциите на семейство Ланън. Бях гледала с открито лице как Гилрой и Уна коленичат и изгубват главите си на ешафода. Бях почувствала слънчевата светлина и вятъра и погледите на стотици хора, проследяващи белега ми. Но това не ме беше спряло да застана пред жителите на Лионес, да се застъпя за помилването на Юън и Кийла.