Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

И всички донесохме по нещо, било то самун хляб или пита сирене, буре ейл или купа сливи. Всеки носеше цветовете или герба на своя дом и затова щом светлината започна да отслабва, полето се превърна в гоблен от втъкани заедно цветове.

Погледнах надолу към дублета, който носех, син като метличина. За трийсети път пригладих леко гънките, образуващи се по дрехите ми, гънките, събиращи се в сърцето ми, и се опитах да се разсея с група момчета, които се състезаваха в хвърляне. И въпреки това не можех да се сдържа да не потърся, да се огледам за бледолилавия цвят и златния сокол на Маккуин, които знаех, че ще носи.

— Милорд! Милорд, гледайте ме! — изкрещя Юън и аз се усмихнах на това разсейване: беше добре дошло. Загледах как Юън запраща своите три стрели, не и наполовина така далече, както другите момчета, но все пак впечатляващо за дребното телосложение и ниския му ръст. — Видяхте ли това, лорд Ейдън?

Изръкоплясках и Юън бързо ме забрави, развълнуван, че може да се перчи пред група момичета, събрали се да гледат.

Слях се обратно с тълпата, където повечето от моите хора помагаха с приготвянето на храната в последната минута. Видях зидаря Дери да се смее, вече опитвайки ейла и сайдера. А там бяха и майка ми, и Ейлийн и почистваха няколко заблудени листа от подредените блюда. И Шеймъс, чийто ред бе да помага при ямата за печене, попиващ потта от челото си. И готвачът, който се суетеше, чудейки се къде да сложи подправените с билки картофи и ябълковите тарталети.

Усмихнах се при вида им.

С периферното си зрение мярнах Журден, облечен в бледолилаво и златисто, застанал неуверено встрани. Чакаше в тревата, загледан в майка ми. И си помислих как някога бе планирал революция с нея, революция, която се бе провалила, която го беше накарала да вярва в продължение на двайсет и пет години, че тя е мъртва.

Лили почувства погледа му и погледна нагоре. Видях как радостта освети лицето ѝ щом го позна, щом тръгна към него. Прегърнаха се, като се смееха и плачеха.

Извърнах се, за да им дам един миг насаме.

А после си помислих: Щом Журден е тук, Бриена трябва да е наблизо.

Не я бях виждал от онази сутрин, когато тя ме повика във Фин, сутринта, когато ми бе казала за майка ми. Тогава косата на Бриена беше орязана, лицето — покрито с превръзка, кожата ѝ — бледа и покрита със синини. Почти бях рухнал при вида ѝ: какво беше понесла и защо не бях успял да стигна до нея по-скоро?

Спомних си как бях чакал с дни да ме повика, как бях кръстосвал коридорите и обхождал ливадите на Брай, неспособен да мисля за нищо освен за нея, поболял се от тревога защо не иска да ме вижда. А после, когато ме повика във Фин, как тръгнах към нея, болезнено копнеейки да я прегърна, и как тя бе запазила онова разстояние между нас с гласа и очите си. Не искаше да я докосвам. И въпреки това не знаех дали е заради новината, която се готвеше да ми съобщи, или защото внезапно бе пожелала да е далече от мен.

Тръгнах към гората, криволичейки през групички от хора, през дърветата, като я търсех. Знаех, че е почти време: бе паднал здрач. А традициите трябваше да се спазват: кралиците винаги биваха короновани в Мистуд по здрач.

Стоях в група хора от дома Бърк, когато флейтите засвириха, за да въведат хората в гората, да се подготвят за идването на кралицата.

И именно тогава най-сетне я видях.

Бриена стоеше под големия дъб. Носеше рокля с цвета на зората: пурпур, който се намираше някъде между тъмнината и светлината. Камъкът на здрача висеше от верижката си в пръстите ѝ, а на челото ѝ лежеше венец от диви цветя. Не носеше наметалото си на адепт, но пък и аз не носех моето: тази вечер и двамата избирахме да представляваме единствено Мевана.

Видях белега, сега превзел дясната страна на лицето ѝ: белег, за който знаех, че съответства на онзи в духа ми. И въпреки това, колкото по-дълго я гледах, той избледняваше, защото бях изцяло погълнат от нея.

Със силата на волята си я призовах да погледне насам, да ме намери в тълпата.

И тя почти го направи: погледът ѝ обхождаше светлината на огъня, когато почувствах лорд Бърк да ме докосва по рамото.

— Морган! Мислех, че ще си с хората си.

— А, да, ами… — Хвърлих поглед към него, почти без да помня къде се намирам. Той сигурно беше забелязал, че имам очи само за Бриена, защото се усмихна и каза:

— Сигурно се гордееш много с нея. Макар че тя стои много по-високо от теб, момче.

И ми се прииска да попитам какво има предвид, но после забелязах сребърната брошка на гърдите на Бриена, блестяща като паднала звезда, провъзгласяваща положението ѝ.