Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

— Изправи се, кралица Изолда, от дома Кавана — казах и обърнах ръце нагоре, с дланите към небето.

Изолда стана, сякаш се надигаше от сенките, сякаш се надигаше от мъглата.

Флейтите и барабаните засвириха весела мелодия и Брейдън Кавана отстъпи назад, знаейки, че Изолда вече не е негова: а наша.

Изолда погледна право към мен. Усмивка освети лицето ѝ: собственото ми лице бе огледално отражение на нейното. Когато се обърна, ние я приветствахме с възгласи, надигайки гласове заедно с вдигнатите си ръце: момчетата и момичетата хвърляха цветя на пътя ѝ. Шестте момичета от рода Кавана, които съпровождаха Изолда — момичетата, които Картие бе открил в магазина на касапина — се събраха около нея, облечени в червено и черно — цветовете на своя дом. И ме изпълни радост, когато ги видях да се усмихват широко, когато видях цветята в косите им и обичта, която изпитваха към кралицата. Изолда ги бе приела за свои сестри: за тях винаги щеше да има място в замъка ѝ, до нея. И очаквах с нетърпение да видя как магията на момичетата започва да се пробужда.

Постоях сред корените на дъба още миг, оставяйки се на вълнението, на великолепието на момента. Журден дойде да застане при мен, отпуснал ръце на раменете ми, докато Изолда се провираше през дърветата: дългата ѝ мантия се влачеше по земята зад нея.

— Никога не съм мислил, че ще видя този ден — промърмори баща ми и долових вълнението в гласа му.

Помислих си, че говори само за Изолда, така че той ме изненада, когато ме целуна леко по косата и каза:

— Гордея се с теб, Бриена.

Положих ръка върху неговата, мислейки си за онзи момент, когато се срещнахме за пръв път, когато изпитвах подозрение към него, когато той бе заинтригуван от наследените ми спомени, когато двамата решихме да се доверим един на друг и да планираме завръщането на кралицата. Никога не бих си представила, че именно аз ще взема участие в коронацията ѝ, че ще ѝ продиктувам древните обети, че ще бъда дясната ѝ ръка. Бях изпълнена с благоговение и възторг.

— Има една стара моя приятелка, която бих искал да срещнеш — прошепна Журден, като стисна раменете ми.

Обърнах се и видях как Лили пристъпи напред. Тя ми се усмихна и си помислих, че ще се разплача, когато най-сетне се срещах лице в лице с нея.

Не знаех какво да кажа, а после осъзнах… че нямаше думи за това. И затова я прегърнах: оставих я да ме прегърне и за пръв път в живота си разбрах какво е чувството да бъда прегръщана от майка.

Тя леко се дръпна назад да положи ръка върху белега ми, сякаш знаеше, че моята болка бе допринесла за нейната радост. Всяка от нас бе отражение на другата: заплаках и се засмях едновременно. А когато сълзите ми се отрониха, тя ги избърса нежно.

Не знам колко време стояхме там, но внезапно осъзнах, че светлината гасне. Журден все още беше до нас, но всички други вече бяха излезли от гората и се бяха отправили към ливадата и чух биенето на барабаните в далечината.

— Елате, скъпи мои. Празненството ни очаква — каза Журден, протегнал ръце да ни поведе.

Оставих пръстите си да се отпуснат върху лакътя му, а Лили го хвана под другата ръка. Тръгнахме заедно — баща ми, майката на Картие и аз, — но преди да стигнем до ливадите, погледнах към Журден и казах:

— Всичко това ми се струва като сън, татко.

Той само ми се усмихна и прошепна в отговор:

— Тогава нека никога да не се събуждаме.

Мистуд, територията на лорд Бърк

Празненството официално започна и всички се втурнаха лудешки към ямата за печене и масите с храна. Аз още бях сред хората от дома Бърк и вместо да се боря с течението, тръгнах с хората към ливадата. Първите звезди бяха пробили тъмнината и аз постоях за миг, загледан нагоре към тях, докато ме блъсна група момчета. Започнах да криволича около масите, провирайки се през групички хора, всички — опитващи се да напълнят чиниите си и да зърнат Изолда.

Потърсих с поглед Бриена: търсех да мярна с поглед бледолилавата ѝ рокля, да зърна грациозните ѝ движения сред веселието. Но тя не се виждаше. И колкото по-дълго търсех, толкова повече се тревожех.

Постепенно навлязох в средата на полето, с чувството че се нося срез море от непознати, докато видях Бриена да стои с Мерей: и двете държаха в ръце дълги панделки. Мерей първа почувства погледа ми и срещна очите ми над рамото на Бриена. Погледът ѝ се стрелна обратно към приятелката ѝ, но беше очевидно, че Мерей си измисля повод да се отдръпне. Посочи нещо и се стопи в тълпата, оставяйки Бриена да ме поздрави сама. Тръгнах напред, знаейки, че това може да е единственият шанс, който ще имам да говоря с нея.