Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

И именно тогава го осъзнах: дъхът ми излезе от гърдите тихо и забързано.

Бриена беше съветничка на кралицата.

Мистуд, територията на лорд Бърк

Светлината започваше да гасне, сенките започваха да се смекчават и разбрах, че кралицата скоро ще пристигне. Възхищавах се на гората около нас, тези стари дървета, където се бе провеждала коронацията на кралицата преди столетия. От клоните висяха фенери и от тях над раменете ни падаха струйки топла светлина. Въздухът имаше хладно и сладко ухание. Гирлянди от цветя бяха вплетени от дърво на дърво като паяжина.

Продължавах да я чакам, застанала под големия дъб, с магистрата до мен.

Той щеше да коронова кралицата. А аз щях да я удостоя с камъка.

Затворих очи за момент, успокоявайки ума си. В много отношения това ми напомняше за лятното слънцестоене преди пет месеца, нощта, в която щях да стана адепт и да се сдобия с покровител. И как вечерта се беше объркала: нищо не беше минало по план.

И въпреки това онази нощ бе породила тази, защото ако не се бях провалила, нямаше да стоя тук.

Отворих очи: погледът ми се насочи право към мястото, където се бяха събрали моите хора. Нийв, Шон, Кийла, Юън, Ориана, Мерей и Люк. Разговаряха, смееха се, наслаждаваха се на този момент. И сърцето ми се изпълни с вълнение при вида им: аз им принадлежах и те — на мен. И въпреки това къде беше баща ми? Къде беше Картие? Не можех да отрека, че нямам търпение да го видя. Той да ме види.

Едва си бях помислила това, когато видях Журден да се провира през тълпата, с жена до себе си. Разбрах, че е тя. Беше Лили Морган. Защото Картие беше нейно абсолютно копие, с тази изящна фигура, тънка като пшеничено стъбло, и лененоруса коса и очи, толкова сини, че сякаш горяха.

И въпреки това нямах време да се чудя за нея, защото флейтите засвириха и Изолда и Брейдън най-сетне пристигнаха, сякаш магията ги беше довела. Изолда никога не беше изглеждала толкова прекрасна, така лъчезарна. Не можех да откъсна очи от нея, докато тя и баща ѝ отиваха да застанат пред мен и магистрата.

— Изолда, дъщеря на Брейдън и Ейлса Кавана, заставаш пред нас, за да се възкачиш на трона на Мевана — каза магистратът и макар че гласът му беше старчески и пресипнал, се понесе през гората. — Приемаш ли тази титла?

— Да, сир — отвърна Изолда, спокойно, непоколебимо.

— При получаването на тази корона — започнах да рецитирам древните обети, — приемаш, че животът ти вече не ти принадлежи, а че си обвързана с тази земя, с нейния народ, че единствената ти отговорност е да ги закриляш и да им служиш, да ги уважаваш и почиташ, и преди всичко друго да гарантираш, че магията, която създаваш, е предназначена за добро, а не за зло. Можеш ли да приемеш този обет?

— Да, лейди.

— Лордовете и дамите от домовете и мъжете и жените на Мевана се събират тук тази вечер, за да станат свидетели на обета ти — продължи магистратът. — В замяна, ние се заклеваме да ти служим, да те почитаме, да не прегъваме коляно пред никой друг, освен пред теб, и да вярваме, че решенията, които вземаш, са за доброто на страната. Кълнем се да защитаваме живота ти с цената на нашите и да пазим живота на бъдещите ти синове и дъщери.

Магистратът направи пауза, без да може да скрие усмивката си:

— Ела, дъще, и коленичи пред нас.

Изолда пусна баща си и коленичи в пръстта сред корените.

Първо идваше камъкът.

Внимавах, когато хванах медальона за верижката, за да вдигна Камъка на здрача, та да могат да го видят всички. А после го нахлузих през главата на кралицата и чух шумоленето му, когато се отпусна на шията ѝ, видях как Камъкът на здрача легна над сърцето на Изолда. Не я изгори, защото тя сдържаше огъня вътре в кръвта си. Вместо това камъкът заблестя за нея, оживявайки с цветовете на дъгата. Видях светлината му върху ръцете си, как танцуваха, алени, тюркоазени и кехлибарени, по кокалчетата ми, хвърляйки отблясъци по роклята ми, и се удивих на него, на нея, кралицата на Севера, моята приятелка.

Следваше короната на Изолда.

Магистратът я вдигна, за да позволи на светлината на свещите да целуне диамантите. А след това я положи внимателно върху главата на Изолда: среброто блещукаше като звезди сред тъмнокестенявите ѝ къдрици.

Накрая беше ред на наметалото.

Капитанът на стражата на Изолда изнесе напред кралската мантия, преметната през ръката му — червено и златисто кадифе, украсено с черни нишки, перли и слънчеви камъни. Воинът обгърна с него раменете ѝ и усетих уханието в него — на карамфил, кардамон и ванилия, пикантно и въпреки това сладко. Върху наметалото имаше красиво изображение на дракона, за да го носи кралицата в двора.