Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

През онази първа седмица тя искаше да яде само хляб и сирене. Не искаше месо, нито дори много ейл. Беше изключително развълнувана, че отново може да пие чай с мед и капка сметана. Открих, че времето, което щях да прекарвам с нея, се свеждаше до вечерните часове, когато носех подноса с чай в спалнята ѝ и двамата сядахме — на пода, забележете — пред огнището ѝ, греейки се на огъня, като разговаряхме и се сближавахме над чаша чай. Защото в действителност… с нея бяхме на практика непознати един за друг. Не знаех нищо за нея, а тя не знаеше нищо за мен.

Именно в една такава вечер тя ми донесе лист, запълнен с думите ѝ.

— Да прочета ли това сега? — попитах я.

Не. Чакай.

Кимнах и оставих листа настрана, наслаждавайки се на остатъка от чая си с нея. В дъното на ума си обаче знаех, че в този ден трябваше да съм в Лионес, за да наблюдавам екзекуцията на съпрузите Ланън. Че Гилрой и Уна бяха доведени до дръвника пред кралицата и нейните благородници и хората тази сутрин, за да коленичат и да изгубят главите си.

Аз бях единственият отсъстващ лорд. Изолда ми беше казала да не идвам, да остана у дома с майка си. И аз така и бях направил, защото не можех да се представя да замина. Това, което ме безпокоеше обаче, бе фактът, че Юън и Кийла тепърва трябваше да бъдат помилвани и че не съм там да свидетелствам в полза на децата.

Бриена ще свидетелства в тяхна полза, беше ми писала Изолда. Ще свидетелства, че Юън и Кийла Ланън са ѝ спасили живота.

Прогоних семейство Ланън от ума си и казах:

— Има си причина, поради която знаех къде да те намеря, майко. Казва се Бриена.

Лили положи ръка на сърцето ми. Ах, тя го усети. Или навярно го чу в начина, по който изрекох името на Бриена.

— Да, тя владее сърцето ми. Осиновена дъщеря е на Давин Маккуин.

И при това име очите ѝ се наляха със сълзи. Тя се усмихна и показа със знаци: Искам да го видя и да се срещна с нея.

— Ще бъдат на коронацията на Изолда — казах. — Ще дойдеш ли с мен и хората от дома Морган, за да празнуваш с нас? — Замислих се за писмата, които бях написал на Журден и Бриена, споделяйки с тях новината, че майка ми е жива. И макар да изгаряха от нетърпение да дойдат да я видят, те бяха разбрали, че тя все още се нуждае от време първо да опознае отново хората от дома Морган.

Да, ще отида с теб.

Усмихнах се и я целунах по бузата, мислейки си… как щях да понеса това, да видя всички близки на сърцето ми хора да се срещат и събират отново след дълга раздяла?

След като допихме чая си, оставих майка си и взех листовете, които ми беше дала. Юън вече спеше в покоите ми, хъркайки на леглото си пред огъня. Беше работил усърдно цял ден, вървейки след Лили заедно със зидарите.

И затова седнах тихо на писалището си с листовете на Лили. Знаех, че това е нейният разказ, част от нейната история. Поколебах се за миг, хартията се нагъна в пръстите ми, светлината на свещите я заля. Почти ме беше страх да прочета това, но после си помислих: Ако Лили е готова да сподели това, тогава аз трябва да съм готов да го чуя.

Ейдън,

Знам, че сигурно имаш безброй въпроси, въпроси за това как оцелях в бушуващата битка и времето ми в плен. Първо искам да знаеш, че не минаваше и ден, в който да не мисля за теб, баща ти и Ашлинг. Ти и сестра ти винаги бяхте в сърцето ми, дори когато бях в тъмнината, мислейки си, че няма да ви видя никога повече.

Навярно някоя друга вечер мога да ти пиша за по-щастливи неща, например като деня, когато се роди, и как сестра ти обичаше да ти навлича неприятности. Но засега нека те върна двайсет и пет години назад.

По време на битката двамата с баща ти бяхме разделени. Зад мен имаше фаланга воини, а пред мен — море от хора на домовете Аленах и Ланън, а Гилрой Ланън стигна до мен на коня си и ми отсече ръката. Мечът ми падна заедно с нея. Той ме завлече пред себе си върху коня си, а после ме откара обратно във вътрешния двор и ме завлече в тронната зала. Разбрах какво смята да направи. Тъй като бях Ланън по рождение, той искаше да ме убие за назидание, да ме обезглави в подножието на трона.

Болеше ме толкова много и знаех, че въпреки всичките ни усилия ще изгубим битката. И въпреки това дори докато коленичех, чакайки го да стовари меча си върху врата ми… исках да живея. Исках да живея за теб и за Ашлинг и, да, за баща ви, когото обичах. Но от тъмнината излезе Деклан. От тъмнината се разнесе гласът му, докато крещеше към баща си за милост, да ме остави жива. А после легна върху мен, заявявайки, че ако Гилрой ме убие, ще трябва да убие и него, Деклан.