Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

И там беше метачът на кости.

Гледах как посегна с метлата си към купчина кости на гризачи и ги смете. При движението черните воали на създанието изпърхаха: то не ме беше видяло, все още не.

И затова изрекох името ѝ, сякаш го бях призовал от двайсет и пет годишен мрак:

— Лили.

Метачката на кости спря застинала. Но после се изправи и се обърна да ме погледне.

Не знам какво очаквах, сега, когато бях навлязъл в този момент.

Но не бях очаквал метачката на кости да се обърне, да започне да се отдалечава с куцане.

Сигурно не беше тя. Деклан ме бе заблудил, най-сетне ме бе съкрушил. Чувах в ума си думите му, които завихряха мислите ми: Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива, благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.

И сърцето ми започна да бие необуздано, надигайки се в гърлото ми, когато проговорих отново:

— Майко.

Създанието, което метеше костите, спря. Видях как онази дясна ръка, същата, която преди беше окована в килията на Деклан, посяга да докосне стената, да се закрепи.

Приближих се до нея и прошепнах думата отново и отново:

— Майко.

От гърлото ѝ, под воала, се чу сподавен звук. Тя плачеше.

Протегнах длани, ръце, копнеейки тя да ги запълни. Тя остана облегната на стената, но сега ръката ѝ се беше вдигнала, за да се отпусне върху обвитото ѝ във воал лице.

— Ейдън е — прошепнах. — Синът ти.

И ще чакам колкото дълго е нужно с широко отворени обятия , помислих си. Ще чакам тук, докато е готова да пристъпи в тях.

Метачката на кости направи онази първа крачка към мен. Протегна ръка към моята и пръстите ни се преплетоха, обвиха се едни около други. Тя пристъпи в обятията ми и аз я притиснах до сърцето си. Почувствах множество твърди белези по гърба ѝ през воалите. Усетих колко е слаба. Именно това накара очите ми да се налеят със сълзи.

Тя се отпусна в прегръдката ми и загледах как вдигна ръка, за да хване в юмрук воалите си и да ги отдръпне.

Баща ми беше имал право. Лили Морган беше прекрасна.

Косата ѝ беше като царевична свила: спускаше се до ключицата ѝ, в нея лъщяха няколко сребристи нишки. Очите ѝ бяха изумително сини. Кожата ѝ беше бледа, почти прозрачна от дългите години в подземията. По бузата и челото ѝ имаше дълги белези и знаех, че Деклан ѝ ги е оставил.

Ръката ѝ се вдигна отново, изящно правейки движения. Осъзнах, че са букви. Изписваше с жестове името ми.

Ейдън , изписа тя със знаци.

И аз си помислих: Деклан може да я е запазил жива в плен, а Гилрой може да е отсякъл лявата ѝ ръка, да я е пребил и да е отрязал езика и, но никой от тях не е отнел гласа или силата ѝ.

Ейдън , изписа тя отново със знаци и вдигна усмихнато лице към мен.

Притеглих я към себе си и заплаках в косата ѝ.

Денят, в който отведох майка си у дома, в земите на Морган, беше като излязъл от сън. Бях написал писмо на Ейлийн, управителката на замъка, за да ѝ съобщя новината и да я помоля да накара хората да запазят спокойствие, когато пристигна. Но, разбира се, трябваше да знам, че ще ни очаква празненство. Хората от дома Морган, които не се славеха с прекомерна сантименталност, паднаха на колене, когато видяха майка ми да излиза от каретата. Плачеха и се смееха и посягаха да хванат ръката ѝ и това определено я стресна. Видях, че майка ми всеки миг ще изпадне в паника, и се наложи да събера хората в голямата зала, да ги помоля да седнат тихо на масите и да им кажа, че ще я доведа при тях. Дори Юън ми се стори много развълнуван: следваше ме неотлъчно, докато му казах да върви с Дери и зидарите.

— Кажи ми, ако това ти идва в повече — прошепнах на Лили, която още стоеше във вътрешния двор, загледана в замъка Брай. Запитах се какво ли минава през ума ѝ, дали мислеше за баща ми, за сестра ми.

Тя ми заговори чрез ръката си: дълга, изящна поредица от движения, които все още не разбирах. Помислих си, че може би показва колко е развълнувана и че не иска да вижда хората в залата.

— Мога да те отведа веднага в покоите ти — казах мило, но тя поклати глава и отново оформи думите с пръсти. — Значи, искаш да отидеш в залата?

Тя кимна, но чувствах, че все още ми убягва същността на това, което се опитваше да каже.

Хванах ръката ѝ и я въведох в Брай. Ейлийн ни чакаше във фоайето, почти неспособна да се сдържи при вида на Лили.

Поклони се и каза: Милейди. И усетих, че полага всички усилия да не се разридае.

Лили протегна ръце, усмихвайки се с обич на Ейлийн, и двете жени се прегърнаха. Отместих поглед, за да им дам един миг насаме.