Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко, което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.

Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си кинжал и ще го забия в сърцето му.

— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.

— Бриена. — Той изрече само името ми, но изрази далеч повече от това.

Хвърлих поглед надолу към разпръснатите листове и книги пред мен, опитвайки се да си спомня речта, която бях планирала за това. Точните думи, които исках да кажа.

Чух стъпките му, докато се приближаваше. И разбрах, че ако ме докосне, наистина ще изгубя самообладание.

— Деклан ми каза нещо, когато ме държеше в плен.

Тези думи го спряха, макар че сянката му се пресягаше към моята от другата страна на пода.

Погледни го, увещаваше ме сърцето ми. Трябва да го погледнеш.

Вдигнах поглед към неговия.

Очите на Картие бяха приковани върху моите: не беше отместил поглед от мен нито веднъж. И за миг се отпуснах в синевата на очите му, синева, която можеше да съперничи на небето.

— Деклан ми каза, че майка ти е жива, Картие — прошепнах: разкритието най-сетне разцъфна от гласа ми, освобождавайки ме от затвора си. — Каза ми, че по време на първия неуспешен бунт Гилрой Ланън ѝ отсякъл китката, а след това я завлякъл в тронната зала. И преди кралят да успее да я обезглави, Деклан се хвърлил върху Лили, за да спаси живота ѝ. Че молил баща си да я остави жива, защото… обичал майка ти като своя.

Картие продължаваше да се взира в мен с настойчивост, която можеше да ме повали на колене.

— Така че Гилрой оставил майка ти жива — продължих с треперещ глас. — Хвърлил я в подземията и обезглавил друга русокоса жена, за да забучи главата ѝ на шипа във вътрешния двор.

Той все така не казваше нищо. Сякаш го бях омагьосала, сякаш го бях вкаменила.

— И Деклан… Деклан ми каза… — Не можех да го изрека. Думите се стопиха и аз стиснах облегалката на стола си.

— Какво още ти каза? — попита Картие с остър тон.

Поех си дълбоко дъх, сякаш можех да запазя последната част от това разкритие скрита дълбоко в дробовете си. Но вече не можех да сдържам това.

— Точно преди да среже лицето ми, Деклан ми каза, че иска да ме получиш. Но когато погледнеш лицето ми… ще виждаш в мен майка си. Ще разбереш къде да я намериш.

Гледах как думите ми го уцелват като стрели. Той най-сетне изгуби самообладание, на лицето му се изписа агония. И аз си помислих: Това ще ни унищожи. Това ще го погуби. Но после бръчките по челото му се отпуснаха, сякаш дишаше за първи път, сякаш осъзнаваше нещо, навлизаше в светлина, която не можех да видя…

— Бриена. — Промълви отново името ми, сякаш то беше молитва, сякаш изгаряше отвътре.

Гледах с късащо се сърце как се обърна и закрачи към вратата, как спря на прага. Върна се при мен, изблъсквайки стола, докато между нас вече нямаше нищо.

Дори не ми беше дал време да си сваля превръзката, да му покажа белега си.

Нежно обви лицето ми с длани и ме целуна: устните ни се докоснаха леко.

А после си тръгна, излизайки с бързи крачки от стаята ми, като остави вратата отворена. Слушах звука от стъпките му, как забърза, втурна се надолу по стълбите до вратата долу. Отидох до прозореца си и погледнах през стъклото, за да го видя как излиза във вътрешния двор и трескаво нарежда да му доведат коня.

Исках да го повикам обратно при мен, да го попитам какво е осъзнал.

Сигурно е вярно , помислих си, треперейки. Деклан не беше излъгал.

А когато Картие яхна коня си, го загледах как потегля. Не в западната посока, която щеше да го отведе у дома. Отправи се на юг. Към Лионес.

Територията на лорд Бърк, кралският замък

Яздих до късно през нощта: зъбите ми режеха вятъра, сърцето ми биеше в такт с тропота от копитата на коня ми. Това не може да бъде , мислех си, и въпреки това влязох в Лионес, докато звездите и луната гледаха отгоре, напътствайки ме със сребърната си светлина.

Портите на замъка бяха залостени. Заблъсках по тях с кокалчетата на пръстите си, докато кожата се разрани и изцапа с кръв дървото и желязото. Но не престанах да чукам, не и докато един от хората на Бърк не погледна надолу от наблюдателната кула.

— Какво има? Върви да си лягаш, пияница такъв — изръмжа ми мъжът. — Портите остават залостени нощем.