Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

— Да. Лорд Маккуин много категорично подчерта как децата са ти спасили живота. Давам ти думата си: сега Кийла е повереница на Маккуин, а Юън — повереник на Морган. Има достатъчно доказателства, за да настоявам за помилване за двете деца.

— А Торн? — продължавах. — Той е полумесец.

— Така откри Ейдън — отвърна Изолда. — В момента Торн е в кулата, но също ще срещне смъртта.

Замълчахме и дочух звуците на голямата зала, звуците на дома. На смях и весели викове и звън на съдове за хранене. И въпреки това сякаш не можех да се отпусна: опитах се да се облегна по-дълбоко във възглавниците си, да се насладя на слънчевата светлина, но в кръвта ми звучеше неспокойна песен, която не можех да пренебрегна.

Знаех какво е това нещо, забило се като трън в духа ми. Знаех, че е съмнението за майката на Картие.

— Бриена? Боли ли те нещо? — попита Изолда, челото ѝ се сбърчи тревожно.

— Не, лейди. — Помислих си да ѝ кажа. Навярно безпокойството щеше да се уталожи, ако споделя думите, които Деклан ми беше казал. Навярно можех да намеря потвърждение: Изолда щеше да ми каже, че Деклан е излъгал, за да ме разстрои допълнително, да хвърли мрежа от подозрение в ума ми. Че Деклан си е играл с мен, за да причини допълнителна болка на Картие. Защото, ако кажех на Картие… ако му кажех какво бе казал Деклан, Картие щеше почти да обезумее. Нямаше да си отдъхне, докато не открие Лили Морган. А ако Лили беше наистина мъртва, тогава той щеше да търси призрак.

— Е, ако изпиташ каквото и да е неразположение, дори да ти се струва маловажно, трябва да ми кажеш — каза мило кралицата. — На магията ми ѝ трябваха три дни, за да те излекува напълно. Мога да си представя, че си доста гладна.

Усмихнах се, което мигновено ми напомни за раната ми. Усетих странно придърпване в бузата и разбрах, че това сигурно е белегът под превръзката.

— Гладна съм като вълк.

Внезапно се чу скимтене и аз се намръщих: когато се наведох, видях Неси да лежи на пода до леглото, примигвайки към мен.

— А, да — каза Изолда. — Намерихме я с намордник на муцуната и заключена в един от старите складове.

Поканих Неси да се качи на леглото: изпитах облекчение, че Торн не я е наранил. Тя се сви на кълбо до мен, кротко и скромно, сякаш знаеше, че още се възстановявам.

— Сега нека поръчам да ти донесат закуска — каза Изолда и се изправи. — Макар да мисля, че брат ти вече спомена, че иска пръв да те види, когато се събудиш. Ще го изпратя с овесена каша и чай.

— Благодаря ти — прошепнах и Изолда ми се усмихна, преди да излезе от стаята ми.

Изчаках за миг: зрението ми беше малко размазано, когато обходих с поглед стаята, ръката ми разсеяно галеше козината на Неси. Но на бюрото ми бе ръчното ми огледало.

Предпазливо се измъкнах от леглото си с треперещи крака. Струваше ми се странно да ходя, да чувствам студения гладък допир на пода под краката ми. Пристъпвах бавно и стигнах до бюрото си със семенце на тревога, покълващо в стомаха ми.

Исках да се погледна, и въпреки това не ми се искаше.

Най-накрая размотах превръзката около лицето си и взех в ръка дръжката на огледалото си, вдигайки го към лицето си.

Изолда беше направила всичко по силите си, за да ме излекува, за да закърпи разкъсаното ми лице. Но имаше белег, сребристорозова черта, спускаща се от челото надолу до челюстта ми. И косата ми. Беше изчезнала, жестоко орязана на цели кичури.

Отместих поглед. Но очите ми бяха привлечени към новото ми отражение и аз отново се огледах внимателно.

Искам Ейдън да те получи в крайна сметка. Но когато погледне лицето ти, ще вижда в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Пуснах огледалото си: сърцето ми биеше силно.

Какво беше имал предвид Деклан? Дали просто се опитваше да ми причини агония, да ме накара да се отдръпна от Картие? Наистина ли мислеше, че може, нарязвайки лицето ми, да ме накара да се уплаша и смиря, че бях ценна само въз основа на подобни неща?

Мисълта, че бе оставил отровата си в ума ми, ме изпълни с гняв. И аз взех огледалото си и го ударих в ъгъла на бюрото си. Огледалото се разби на парчета: късчета, които улавяха светлината, докато падаха, търкаляйки се надолу към пода в призми от светлина.

Счупването на огледалото ми донесе известно облекчение, сякаш това беше само началото на нещата, които трябваше да счупя, за да видя. Защото без него се видях ясно: не като момиче, което е било оковано, лишено от коса и белязано, а като жена, която бе оцеляла.

Бях спокойна, когато вдигнах превръзката и обвих отново лицето си. А после коленичих и почистих стъклата, скривайки ги в чекмеджето си точно когато брат ми почука на вратата.