Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Познаваше слабото ми място.

И силата ми се разпадна. Не можех да дишам: агонията ме изпълни като вода, когато най-големият ми страх оживя. Той беше измъчвал Бриена.

Успях да се хвърля единствено по рефлекс, когато Деклан замахна с меча. Принцът ме уцели отстрани, в процепа на нагръдника. Но дори не почувствах жилването на острието: очите ми бяха вперени в онова, което лежеше пред мен: топчетата за игра на пода, захвърления ботуш на Юън. Столчето, столчето, столчето…

Взех го в ръце и се извъртях, използвайки го като щит, когато Деклан се опита да ме пореже отново. Мечът проряза дървените крака и столчето се разпадна на парчета. Но аз най-накрая си върнах дар-словото за достатъчно дълго да изкрещя: Бягай, Юън! Защото дори в тази схватка не исках Юън да ме види как убивам баща му.

— Юън, остани! — възрази Деклан, но момчето вече се беше втурнало вън от стаята.

Изпълних се с радост, когато видях яростта по лицето на Деклан. Взех в ръка парче дърво и го забих в бедрото на Деклан, опитвайки се да прережа артерията му. Това ми даде един миг да се сниша и да побягна от стаята, обратно в главната зала.

Почти литнах надолу по стъпалата до мястото, където Фехин лежеше мъртъв: ръцете ми трепереха, когато вдигнах дългия меч на пазача. Обърнах се точно навреме да избегна бутилката, която Деклан запрати по мен. Тя се разби в стената, посипвайки дъжд от стъкло и вино на пода. Изхрущя под ботушите ми, когато в отговор преобърнах масата, оставяйки храната и калаените съдове да се разпилеят в краката на Деклан.

Той яростно изрита разпиляното и се срещнахме в центъра на стаята, в сблъсък на остриета.

Блокирах удар след удар, стоманата скърцаше. Чувствах, че силите ми отслабват: изтощението ми беше като въже, което обвързваше глезените ми и ме забавяше. Останах в отбрана, опитвайки се да насоча Деклан назад към стъпалата. Ръцете ми изтръпнаха и най-накрая почувствах паренето в гърдите си, осъзнавайки, че съм оставил зад себе си диря от кръв.

Деклан не забрави за стълбите, както се бях надявал. Тръгна нагоре по тях, все още с дървената треска, заседнала в бедрото му. Кръвта ни се смеси на пода, докато продължавахме да се въртим и нанасяме удари, да се въртим и блокираме удари, въртейки се в орбита, както земята се върти около слънцето. Най-сетне преминах в нападение и го порязах дълбоко в рамото.

Деклан изрева и аз се озовах отново в отбрана, мъчейки се да се предпазя от бързите му и овладени удари. И си помислих: В това кралство няма място за двама ни. Не можех да живея в земя, където мъже като Деклан процъфтяват.

Ще бъда или аз, или той. И тази клетва ми помагаше да не рухна, караше ме да продължа да се движа, караше ме да блокирам ударите достатъчно дълго, за да стигна до момента, който чаках.

Той най-сетне настъпи: една оскъдна пролука от време, в която Деклан се спъна, в която свали гарда.

И аз се надигнах да запълня този миг.

Пронизах принца, забих стоманата дълбоко в гърдите му. Чу се пукане на кост и силен тътен на разделено сърце и Деклан изкрещя: мечът му отскочи от нагръдника на бронята ми точно преди да падне от пръстите му.

Аз обаче не бях приключил. Помислих си за майка си, за среброто, което сега щеше да е прошарило косата ѝ, смеха, който щеше да се крие в очите ѝ. Помислих си за сестра си, за земята, която тя щеше да наследи, за усмивките, които трябваше да споделям с нея. И си помислих и за Бриена, другата половина от душата ми. Бриена…

Хванах ризата на Деклан и го запратих през вратите на балкона. Стъклото се разби на стотици късчета във всички цветове на дъгата: разбити звезди и сънища, и живот, който никога не можеше да съществува заради този човек и неговото семейство.

Деклан се просна по гръб в тъмнината, покрит със стъкла и кръв, дишайки хрипливо.

Стоях над него, гледайки как животът му започва да се топи, докато остана само мъждив блясък в суровите му очи. Принцът направи гримаса: мехурчета кръв избиха между зъбите му, когато се опита да заговори.

Заговорих, без да го изслушам: гласът ми удави неговия, когато приклекнах до него и заявих:

— Тук загива домът Ланън. Вече не са свирепи. Всъщност никога не са били. По-скоро бяха страхливци и ще се превърнат в прах: ще бъдат обругани. А децата на Деклан Ланън ще станат членове на дома Морган. Веднъж Ланън? Никога повече. Твоите потомци ще се превърнат тъкмо в това, което старият Гилрой се опита да погуби и не успя. Защото светлината винаги надвива тъмнината.