Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Влязох в първата стая, макар да бе тъмна: мечът ми беше готов, светлината ми — вдигната, за да не ми пречи да виждам.

Беше спалня, с под, по който бяха разпилени кукли от царевична шума, и заплетени панделки. Кийла е била настанена тук. А сега стаята беше празна.

Тихо се оттеглих и продължих към следващата стая, пристъпвайки през прага.

Тежката тишина бе нарушена от хленчене и вниманието ми се изостри: погледът ми проряза стаята и видях, че Деклан седеше на едно столче, с Юън пред него, и бе опрял кама в гърлото на момчето.

Юън трепереше силно, в очите му проблясваше страх, когато ме погледна.

В този миг сърцето ми едва не се скъса. Трябваше да положа усилие да се овладея, да запазя самообладание. Но една частица от увереността ми се откъсна: за пръв път усетих на езика си вкуса на загубата, усетих, че може и да не успея да измъкна благополучно себе си и Юън от този сблъсък.

— Нито стъпка по-близо, Морган — предупреди Деклан.

Не помръднах. Само дишах, гледайки към Юън, в опит да му вдъхна увереност с погледа си.

— Пусни светилника и меча си, Ейдън — каза принцът. — Иначе ще прережа гърлото на момчето.

Преглътнах, мъчейки се да скрия треперенето си. Никога не си бях представял, че ще му предам оръжията си, че ще ги положа пред него, че той ще ме победи. Но всичко, за което можех да мисля, беше, че трябва да опазя Юън здрав и невредим, а не се съмнявах дори за миг, че Деклан ще пререже гърлото на родното си дете.

— Би погубил собствената си плът и кръв? — попитах само за да се опитам да си откупя още време.

— О, но той вече не е мой — каза Деклан язвително. — Доколкото чух за последно, Юън е Морган. Не е ли вярно? — Той стисна по-здраво момчето и Юън трепна.

Моля те, моля те — искаше ми се да изкрещя на Деклан. Пусни детето.

— Зададох ти въпрос, Юън — настоя Деклан. — От кой дом си?

— Аз… аз съм… Лан… Ланън.

Деклан ми се усмихна:

— О. Чу ли това, Ейдън?

— Юън, знаеше ли, че майка ми е от дома Ланън? — проговорих спокойно, все още опитвайки се да му дам мъничко кураж, за да се приготви да побегне. — Аз съм наполовина Ланън и наполовина Морган. И ти също можеш да бъдеш, ако искаш.

— Не говори за Лили — озъби ми се Деклан: гневната му реакция ме изненада.

— Защо не пуснеш Юън да си върви — отвърнах, — а ние с теб можем най-сетне да сложим край на този раздор, Деклан?

— Не подлагай търпението ми на изпитание, Ейдън. Пусни меча и отстъпи назад към стената.

Нямах избор. Пуснах свещника и меча си на пода. Докато отстъпвах назад към стената, мислех как да действам. Все още носех камата си, скрита зад гърба, но не знаех колко бързо мога да я измъкна и успешно да я използвам срещу един дълъг меч, държан от Деклан.

— Донеси меча му, момче — нареди Деклан и побутна Юън напред.

Юън се препъна, левият му крак се измъкна от ботуша. Но той го заряза и пропълзя дотам, където бях оставил меча си. Повече от всичко исках момчето да ме погледне, да види заповедта в очите ми.

Донеси меча на мен, Юън. Не на него.

Но Юън хленчеше, когато улови ръкохватката: мечът бе прекалено тежък за него. Връхчето на острието се влачеше, когато той тръгна обратно към Деклан, разпилявайки няколко топчета, с които сигурно си бе играл преди часове.

— А, какво добро момче — каза Деклан и взе в ръка меча ми. — Значи, наистина си Ланън, Юън. Върви да седнеш на леглото сега. Ще ти покажа как да убиеш човек.

— Татко, татко, моля те, недей — изхлипа Юън.

— Спри да плачеш! По-лош си от сестра си.

Юън побърза да се подчини: седна на леглото и закри лицето си с ръце.

Дишах отмерено, поемайки си колкото може повече дъх, за да се подготвя. Но очите ми нито за миг не се отместваха от лицето на Деклан.

— Опитах се да ти кажа, Ейдън — продължи Деклан, изправяйки се в целия си впечатляващ ръст. Беше по-висок от мен с цяла глава. — Веднъж Ланън, завинаги Ланън. И това важи и за майка ти.

Не отговорих: престорих се, че не съм усетил присмеха му, знаейки, че Деклан ще нанесе удар веднага щом проговоря, веднага щом сваля гарда, като заговоря.

— Как ме намери тук? — продължи да говори бавно и монотонно принцът.

Аз все така не проговарях. Започнах да броя стъпките, които щяха да са ми нужни, за да стигна до онова столче…

— Иска ми се да можех да видя това — промърмори Деклан, като най-сетне спря на една ръка разстояние. Сенките пропълзяха по лицето му, гърчейки се като привидения. — Момента, в който виждаш какво причиних на Бриена.