Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

— Ейдън Морган е. Отвори портите.

Човекът на Бърк държеше факла, но видях лицето му, когато присви очи към мен, опитвайки се да различи герба ми на лунната светлина. Изчезна обратно в кулата и портите се открехнаха точно колкото аз и конят ми да се вмъкнем през тях.

Яздих чак до вътрешния двор: слязох и оставих скопения си кон да стои на каменните плочи, тъй като всички коняри спяха. А после се приближих до главните врати, които също бяха с пуснати резета, и заблъсках по тях.

Имам чувството, че блъсках цяла вечност, преди шпионката на вратата да се плъзне, да се отвори и шамбеланът на замъка да надникне към мен с осветени от свещ очи, с очевидно раздразнение.

— Какво има?

— Отворете вратите — изхриптях.

— Не отваряме вратите по…

— Отворете вратите веднага или ще накарам кралицата да Ви отпрати незабавно.

Шамбеланът побеля като платно, внезапно разпознавайки ме.

— Извинявам се, лорд Морган. Един момент, моля.

Резето на вратите се вдигна и аз нахълтах в замъка, тръгвайки по коридорите, които с лъкатушене ме отведоха до входа на тъмницата. Пазеха го двама от хората на Бърк и аз отправих същото искане за трети път.

— Отворете вратата и ме пуснете да мина.

— Не можем да направим това, лорд Морган — каза един от мъжете. — Всякакво влизане в подземията трябва да бъде разрешено от самата кралица.

Имаха право. Бяхме постановили това правило, след като Деклан избяга, и затова се обърнах и с криволичене се отправих към стълбите: вземах стъпалата по две наведнъж, вървейки по горния коридор, докато наближих покоите на кралицата. Разбира се, вратата ѝ бе солидно охранявана и не можех дори да посегна, за да почукам.

— Събудете я — помолих отчаян. — Моля ви, събудете кралицата.

— Лорд Морган — каза ми една от жените, като ме задържа. — Кралицата е изтощена. Това може ли да почака до сутринта?

— Не, не, това не може да чака. Събудете Изолда. — Почти крещях, надявайки се, че тя ще ме чуе. — Яздих цяла нощ и трябва да я видя.

— Лорд Морган, трябва да запазите спокойствие, или в противен случай ще трябва да Ви отведем…

— Пуснете го да мине.

Гласът на Изолда прекъсна суматохата и всички се обърнахме да я погледнем, застанала на прага. Държеше свещ и беше загърната с шал и наистина изглеждаше изтощена. Стражите се разделиха и ми позволиха да се приближа до кралицата.

— Изолда, имам нужда да ми позволиш да вляза в подземията — прошепнах.

Това изобщо не беше каквото очакваше от мен. Тя примигна и разтвори устни да каже нещо, но после ги затвори. И разбрах, че няма да ме притиска, за да получи отговори. Имаше ми доверие, на мен, най-стария ѝ приятел. Онзи, който някога бе седял с нея в един килер в чужда страна и ѝ беше държал ръката, казвайки ѝ, че ще бъде най-великата кралица на севера.

Тя кимна и тръгна с мен обратно към вратите на тъмницата: светлината на свещите падаше на тънка струйка върху лицето ѝ, когато даде заповедта на пазачите.

— Пуснете Ейдън да влезе в подземията и го изчакайте да се върне при вас.

Пазачът положи ръка на сърцето си, а после измъкна ключовете и започна да отключва главните врати.

Внезапно се разтреперих, неспособен да си поема спокойно дъх.

Изолда сигурно беше чула. Посегна и стисна ръката ми — пръстите ѝ бяха толкова топли в моите. Пусна ме и аз последвах пазача в пастта на подземията. Всеки от двама ни взе по една факла от скобите във фоайето и заслизахме.

Почувствах жестокия студ на подземията, усетих как тъмнината се надига около мен.

— Ще Ви чакам тук, милорд — каза пазачът, щом стигнахме най-долния край на стълбите.

Кимнах и започнах да си проправям път през тунелите: факлата ми хвърляше неравномерна светлина по стените. Със сигурност щях да се изгубя: не знаех как да се ориентирам и въпреки това навлязох по-навътре в подземията.

Скоро бях толкова изтощен, че трябваше да спра и да се облегна на стената. Затворих очи и за пръв път си помислих: може би греша. Може би Деклан е излъгал, за да ме нарани още повече.

Но после го чух в далечината: бръскане на метла.

Оттласнах се от стената и последвах звука. Той отслабна, а след това се усили, отеквайки от каменните стени, и аз се помъчих да определя откъде идва. Когато си мислех, че съм напълно объркан, че се въртя в кръг, видях светлина, потрепваща от входа на един от коридорите.

Тръгнах по посока на светлината и стигнах до тунел, който се осветяваше от няколко факли в железни поставки.