Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Но навярно трябва да ти разкажа повече за Деклан. Когато беше на седем, Деклан ме помоли да го науча да рисува с бои. Беше ме видял да се занимавам с изкуството си и искаше да се научи. Баща му, разбира се, смяташе, че изкуството е загуба на време. Аз обаче разбирах ползата от тези занимания с Деклан: че мога да го откъсна от замъка, където — знаех — под властта на Гилрой и Уна процъфтяваше огромно зло. Можех да се опитам да защитя бъдещия крал, да го възпитам като добър човек, не като баща му. Но, разбира се, Гилрой искаше нещо в замяна на това. Искаше да покажа верността си към дома Ланън, като сгодя Ашлинг за Деклан. Ашлинг беше само на година и аз бях категорично против това. Докато баща ти ми каза: „Ако можеш да научиш Деклан да рисува, можеш да моделираш бъдещия крал. А дъщеря ни ще бъде кралица редом с него“. И затова се съгласих.

Деклан идваше и отсядаше при нас много седмици през годината, учейки се да рисува. И макар да го обикнах като син, започнах да виждам тъмнината в него. Малко по малко, година след година, той ставаше по-суров и по-жесток и осъзнах, че не мога да го спася. Не можех да го поправя.

С огромно отчаяние ме изпълваше мисълта, че го предадох в известен смисъл, и въпреки това той още ме обичаше. Опитваше се заради мен да бъде добър.

Скоро обаче се страхувах не само за него. Страхувах се от него. Развалих годежа. И с баща ти започнахме да замисляме преврат, защото се бяхме нагледали достатъчно на Гилрой и Уна. Вече знаеш останалото от историята.

И така, в тронната зала Деклан помоли за живота ми. Изненадващо, Гилрой се съгласи. Изпрати ме най-долу в подземията и там бях окована в агония месеци наред. Изчака, докато китката ми заздравя, и после ми отряза езика, така че вече не можех да говоря. Онази първа година беше най-тежката. Болката сякаш никога не се уталожваше и всичко, за което можех да се питам, беше дали баща ви е оцелял, дали някой е направил нещо лошо на теб и Ашлинг. Не знаех нищо, а не можех да попитам пазачите какво се е случило. Но после един от стражите ме съжали. Да, беше от дома Ланън, но държеше на мен. Носеше ми най-хубавата храна, най-чистата вода и билки, за да ми помогне да оздравея. Каза ми какво е станало след неуспешния преврат. Каза, че баща ти и Ейдън са избягали с Давин, Лукас, Брейдън и Изолда. Че хората на Морган са дадени на лорд Бърк. Че баща ми, тан на Ланън, се опитал да подбуди втори бунт и не успял, че Гилрой погубил цялото ми семейство заради това. И аз заплаках, когато научих за това — за смъртта на близките си, — но също и защото узнах, че ти и баща ти сте оцелели. Това ми даде надеждата, която ми бе нужна, за да остана жива, да изиграя картите си. Щях да се опълча на дома Ланън, като остана жива, и щях да съм готова, когато ти и баща ти се върнете.

Бях заключена в килията в подземията пет години. Деклан често идваше да ме посети. Дори не мога да опиша колко тъжни и ужасни бяха тези посещения, не защото беше жесток към мен, а защото знаех, че се отдалечава все повече и повече, че цялата доброта и добродетел, които се бях опитала да насадя у него, са повехнали и умрели. Но той започна да ми носи хартия, мастило и перодръжка, така че можех да общувам с него чрез писане. Той постоянно ми повтаряше да махна „Морган“ от името си, да се отрека напълно от своя дом и от баща ти, защото ако го сторя, можел да ме измъкне от подземията. Можел да ми намери място в замъка.

Почти всеки ден в продължение на месец идваше в килията ми и ме чакаше да напиша отрицанието си. И когато не го направех, той се изпълваше с все по-голям гняв към мен. „Не искаш ли да живееш, Лили?“, изкрещяваше ми. „Не искаш ли да живееш удобно? Мога да те закрилям. Мога да ти дам много по-добър живот от този.“

И въпреки това отказвах да предам името Морган.

Така че той отказа да ме посещава в продължение сякаш на цяла година. През това време пазачът на Ланън се опита да ми помогне да избягам. Каза ми за подземната река — че тя се влива в залива. Крояхме замисли и планове, а после, когато настъпи денят, той ме измъкна тайно от килията ми и ме поведе към реката. Но е трудно да се избяга от охранявана от Ланън тъмница. Откри ни не друг, а самата Уна. Винаги ме беше мразила, защото знаеше, че Деклан ме обича повече, отколкото обича нея. Нареди да ме бичуват, а пазача да измъчват до смърт.

Бях отново в килията си, в пълна агония, когато Деклан отново дойде да ме посети. Не беше разбрал, че съм се опитала да избягам, че майка му ме бе бичувала почти до смърт. „Искаш ли да я убия?“, попита ме той така спокойно, та отначало си помислих, че ме дразни нарочно. Но Деклан говореше сериозно. Беше само на шестнайсет години, а беше готов да убие родната си майка за мен. Ето колко тъмно и покварено беше семейството им.