Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Влязох и моментално бях замерен с шепа камъчета по тила.

Завъртях се рязко и когато погледнах към отсрещния край на стаята, видях бързо мярнали се бледи крайници и гъста чорлава коса да изчезват зад разсъхнат гардероб.

— Няма да те нараня — извиках. — Ела, виждам, че стъпалото ти кърви. Мога да ти помогна.

Приближих се няколко крачки, но после спрях, чакайки непознатият да се появи. Когато това не стана, въздъхнах и направих още една крачка.

— Аз съм Картие Еваристе. — И трепнах, когато осъзнах, че валенианското ми име бе излязло от устата ми така естествено.

Все още никакъв отговор.

Промъкнах се по-близо, почти до сянката зад гардероба…

— Кой си ти? Ехо!

Най-накрая стигнах до задната част на гардероба. И ме посрещнаха още ситни камъчета. Чакълът влезе в очите ми, но не преди пръстите ми да уловят горната част на кльощава ръка. Последва съпротива, гневно сумтене и аз побързах да избърша чакълестия прах от очите си, за да зърна мършаво момче, не повече от десетгодишно, със съзвездие от лунички по лицето и червена провиснала коса, която влизаше в очите му.

— Какво правиш тук? — попитах, опитвайки се да потисна раздразнението си.

Момчето ме заплю в лицето.

Наложи се да намеря и последните останки от търпението си, за да избърша плюнката от бузите си. После погледнах отново момчето.

— Сам ли си? Къде са родителите ти?

Момчето се приготви да плюе отново, но аз го дръпнах от задния край на гардероба и го отведох да седне на провисналото легло. Дрехите му бяха парцаливи, краката му — боси: единият още кървеше. Не можа да скрие агонията от изражението си, когато вървеше на него.

— Днес ли се нарани? — попитах и коленичих, за да повдигна внимателно стъпалото му.

Детето изсъска, но в крайна сметка ми позволи да прегледам раната му. Стъклото още беше в стъпалото му и оттам неспирно се процеждаше тъничка струйка кръв.

— Стъпалото ти има нужда от шевове — казах внимателно. Пуснах глезена му и продължих да коленича пред него, взрян в две разтревожени очи. — Хмм. Мисля, че майка ти или баща ти ще забележат отсъствието ти. Защо не ми кажеш къде са? Мога да те заведа при тях.

Момчето отмести поглед и скръсти дългите си слаби ръце.

Беше както подозирах. Сирак, настанил се неканен в руините на Брай.

— Е, за твой късмет, умея да шия рани. — Изправих се и изхлузих пътническата раница от рамото си. Намерих кремъка и огнивото си и съживих пламъка на няколко от старите свещи в помещението, после измъкнах едно вълнено одеяло и кесията с медицинските си материали, без която никога не тръгвах на път. — Защо не легнеш тук и не ми позволиш да се погрижа за това стъпало?

Момчето упорстваше, но болката сигурно го бе изтощила. Приближи се с куцане и направи точно каквото му казах: настани се на вълненото одеяло. Очите му се разшириха, когато видя металния ми форцепс.

Намерих малката си стъкленица с упойващи билки и изсипах остатъка в плоската си бутилка с вода.

— Ето. Пийни. Това ще облекчи болката.

Момчето предпазливо прие сместа, като я подуши, сякаш я бях поръсил с отрова. Най-накрая се предаде и отпи, а аз търпеливо зачаках билките да започнат да оказват своето притъпяващо болката въздействие.

— Имаш ли си име? — попитах, като вдигнах нависоко раненото ходило и го подпрях.

За миг той не каза нищо, а после прошепна:

— Томас.

— Това е хубаво, силно име — започнах внимателно да измъквам стъклата. Томас трепна, но аз продължих да говоря, за да отвлека вниманието му от болката. — Като момче, винаги ми се искаше да бях кръстен на баща си. Но вместо Кейн, ме кръстили Ейдън. Старо семейно име, предполагам.

— Мисля, че каза, че името ти е — К-Картие. — Томас се запъна при произнасянето на валенианското име и аз най-сетне издърпах последното късче стъкло.

— Така беше. Имам две имена.

— Защо човек… — Томас трепна отново, когато започнах да промивам раната, — би имал нужда от две имена?

— Понякога е необходимо, за да остане жив — отвърнах и този отговор, изглежда, удовлетвори момчето, защото то мълчеше, когато започнах да шия раната.

Когато свърших, внимателно превързах ходилото на Томас и му намерих една ябълка в раницата си. Докато ядеше, аз се разхождах из стаята, търсейки някое друго парче одеяло, с което можех да спя, защото мразовитият нощен въздух влизаше в стаята през счупените прозорци.

Минах покрай книжните лавици на родителите си, по които все още имаше многобройни подвързани с кожа томове. Спрях за миг, спомняйки си любовта на баща ми към книгите. Сега повечето от тях бяха плесенясали, кориците им — втвърдени и нагънати от природните стихии. Една тъничка книга обаче привлече интереса ми. Беше невзрачна в сравнение с другите, чиито корици бяха изрисувани с изящни миниатюри, а отгоре стърчеше една страница. Бях се научил, че обикновено най-непретенциозните на вид книги съдържат най-великото познание, затова я пъхнах под късото си кожено палто, преди Томас да успее да ме види.