Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Валения беше моя по избор.

Но Мевана… тя беше моя по силата на рожденото право. Бях израснал, смятайки, че се наричам Тео д’Арамис: по-късно дръзко се бях превърнал в Картие Еваристе: и двете бяха имена, под които да се скрия, щит за един човек, който не знаеше къде трябва да живее или кой се предполага да бъде.

За такива неща си мислех, когато си тръгнах от замъка на Журден доста след полунощ.

— По-добре остани да пренощуваш, Морган — беше ми казал Журден, след като съвещанието ни за планиране приключи. Последва ме надолу по стълбите загрижен: — Защо да потегляш толкова късно?

Това, което искаше да каже, беше: Защо да се връщаш да спиш сам в рушащ се замък?

А аз нямах смелост да му кажа, че имах нужда да бъда на собствените си земи в тази нощ: имах нужда да спя там, където баща ми, майка ми, сестра ми бяха сънували някога. Имах нужда да обходя замъка, който бях наследил, порутен или не, преди хората ми да започнат да се връщат.

Спрях във фоайето и посегнах за наметалото си на адепт, пътната си раница, меча си. Бриена бе там, чакаща на прага, вратите — разтворени към нощта. Мисля, че знаеше от какво имам нужда, защото погледна Журден и промърмори:

— Всичко ще бъде наред, татко.

А Журден, за щастие, остави нещата така и ме плесна по рамото в жест на безмълвно сбогуване.

Вечерта и без това вече бе странна — помислих си, отправяйки се към мястото, където чакаше Бриена. Не бях очаквал да чуя Журден да изразява гласно съжалението си, да стана свидетел на първата стъпка на изцеление за дома Маккуин. Почувствах се като натрапник: чувствах се обременен всеки път, когато очаквах собственото си завръщане у дома и повторното обединение с хората си.

Но после Бриена вдигна лице към мен и ми се усмихна: нощният ветрец си играеше с косата ѝ.

Как двамата с теб стигнахме дотук? — прииска ми се да попитам, но задържах думите пленени в устата си, докато тя милваше лицето ми.

— Ще те видя скоро — прошепнах, без да дръзна да я целуна тук, в къщата на баща ѝ, където Журден най-вероятно ни наблюдаваше.

Тя само кимна, ръката ѝ се отмести от мен.

Потеглих, довеждайки коня си от конюшните: небето над мен беше гъсто обсипано със звезди.

Земите ми се намираха на запад от тези на Журден, замъците ни отстояха само на няколко мили един от друг, което се равняваше приблизително на едночасова езда. На път към замъка Фин тази вечер с Бриена бяхме намерили еленова пътечка, която свързваше двете територии, и бяхме предпочели да се отправим по нея, вместо по пътя, който лъкатушеше през гора и нагоре по един ручей, и накрая се губеше, криволичейки в полята.

Това беше по-дългият маршрут, обрасъл с тръни и клони, но избрах отново да тръгна по него тази нощ.

Яздех по пътеката, сякаш го бях правил безброй пъти, следвайки лунната светлина, вятъра и тъмнината.

Вече бях ходил в земите си веднъж, по-рано същия ден.

Бях дошъл сам и бавно бях вървял из коридорите и стаите, като изкоренявах плевели, разчиствах прах и режех паяжини, надявайки се, че мога да си спомня ясно нещо за този замък. Бил съм едва на една година, когато баща ми избягал с мен, но се надявах, че някакво късче от семейството ми, зрънце от паметта ми, се бе задържало на това място, доказвайки, че заслужавам да бъда тук дори и след двайсет и пет години самота. И когато не можах да си спомня нищо — бях странник зад тези стени — се предадох и седнах на мръсния под на стаята на родителите ми, разяждан от скръб, докато чух Бриена да пристига.

Въпреки всичко това, замъкът все пак ме изненада.

Някога, замъкът Брай е бил прекрасен имот. Баща ми беше ми го описал в съвършени подробности преди години, когато най-накрая ми каза истината за това кой съм. Но онова, което ми беше описал, не отговаряше на начина, по който замъкът изглеждаше сега.

Подкарах коня си по-леко, в тръс, когато наближихме: очите ме щипеха от студа, докато се мъчех да видя целия замък на лунната светлина.

Беше порутена ширнала се грамада от сиви камъни: подножието на планините се издигаше спокойно зад него и спускаше сенки върху най-горните етажи и кулички. По някои от скатовете на покрива зееха дупки, но стените, слава богу, бяха непокътнати. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци, а увивните растения почти бяха превзели предната фасада. Вътрешният двор беше задръстен от бурени и фиданки. Никога през живота си не бях виждал по-запуснато място.

Слязох от коня и застанах във високата до кръста трева, като продължавах да се взирам в замъка: имах чувството, че в отговор замъкът се взира злобно към мен.