Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Какво щях да правя с такова порутено място? Как щях да го построя наново?

Свалих сбруята на коня си, оставяйки го спънат под един дъб, и започнах да си проправям път към вътрешния двор, спирайки в буйно обраслата му среда. Стоях върху увивни растения, тръни и разбит калдъръм. Всичко това — мое: както хубавото, така и лошото.

Открих, че ни най-малко не ми се спи, макар да бях капнал от умора, и сигурно наближаваше два сутринта. Започнах да правя първото нещо, което ми дойде наум: да изтръгвам бурените. Работих усърдно, докато се стоплих, изпотявайки се въпреки есенния мраз, като накрая застанах на четири крака.

Именно тогава го видях.

Пръстите ми рязко дръпнаха заплетена туфа златник, разкривайки дълго парче объл камък, върху което бе издълбано нещо. Изчистих останалите коренчета, докато успях ясно да видя думите, проблясващи в светлината на звездите.

Деклан.

Отпуснах се отново на пети, но погледът ми беше прикован към това име.

Синът на Гилрой Ланън. Принцът.

Значи е бил тук онази нощ. Нощта на първия провалил се бунт, когато майка ми бе погубена в битка, а сестра ми — убита.

Бил е тук.

И беше издълбал името си в камъните на дома ми, в основите на семейството ми, сякаш като стореше това, щеше винаги да господства над мен.

Изпълзях оттам с потръпване и седнах, свит на купчинка, с прибрания в ножница меч на хълбока ми, издрънчаващ до мен, с ръцете ми — покрити с мръсотия.

Деклан Ланън беше окован във вериги, държан в плен в кралските тъмници, и щеше да се изправи на съд след единайсет дни. Щеше да си получи заслуженото.

И въпреки всичко това не ми носеше утеха. Майка ми и сестра ми бяха все така мъртви. Замъкът ми бе в руини. Хората ми — разпилени. Дори баща ми го нямаше вече: така и не беше получил шанс да се върне в родината си, умирайки преди години във Валения.

Бях напълно сам.

Внезапен звук прекъсна потока на мислите ми. Тропот от посипали се камъни от вътрешността на замъка. Очите ми моментално се насочиха към счупените прозорци, търсейки.

Тихо се изправих и измъкнах меча си. Започнах да газя през бурените към входните врати, които висяха счупени на пантите си, открехнати. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато бутнах дъбовите врати да се отворят по-широко: пръстите ми проследиха резбованата им украса. Надзърнах в сенките на фоайето. Камъните на пода бяха напукани и мръсни, но на лунната светлина, която проникваше вътре през прозорците със затворени капаци, видях следи от малки, боси ходила в мръсотията.

Отпечатъците от стъпки лъкатушеха и стигаха вътре в голямата зала. Наложи се да напрегна очи на мъждивата светлина, за да ги проследя обратно до кухнята, като криволичех около изоставените сгъваеми маси, студеното огнище, оголените стени, по които вече не висяха знамената с гербове и гоблените. Разбира се, следите от стъпки стигаха до килера за продукти, до всеки бюфет, в очевидно търсене на храна. Тук имаше празни бурета от ейл, които още ухаеха слабо на малц, изсъхнали китки стари билки, висящи от подпокривните греди, няколко бокала, инкрустирани с прашни скъпоценни камъни, няколко счупени бутилки вино, оставили блестящи съзвездия от късчета стъкло по пода. Размазано петно кръв, сякаш онези боси крака случайно бяха настъпили парче стъкло.

Коленичих и докоснах кръвта. Беше прясна.

Кървавата диря ме изведе от задната врата на кухните в тесен коридор, от който се излизаше в задното фоайе, където стълбището за слугите се виеше в тясна спирала към втория етаж. Пристъпих през гъста мрежа от паяжини, потискайки едно потръпване, когато най-сетне стигнах до площадката на втория етаж.

Петна лунна светлина проникваха през този коридор, осветявайки купчини листа, които вятърът беше навял вътре през счупените прозорци. Продължих да следвам кръвта: ботушите ми хрущяха по листата и намираха всяко камъче по пода. Бях твърде изтощен, за да се придвижвам тихо. Онзи, който бе оставил следите от стъпки, несъмнено знаеше, че идвам.

Стъпките ме отведоха право до стаята на родителите ми. Точно същото място, на което стоях с Бриена преди часове, когато ѝ дадох наметалото ѝ на адепт.

Въздъхнах, намирайки дръжките на бравите. Бутнах ги да се отворят и надникнах в мъждивата светлина на стаята. Все още виждах къде двамата с Бриена бяхме избърсали праха от подовете, за да се възхитим на пъстрите плочки. Тази стая ми се бе струвала мъртва до мига, когато тя стъпи в нея, сякаш нейното място беше повече тук, отколкото моето.