Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Затърсих опипом дрехите, с които бях облечена вчера, сресах косата си с пръсти, докато слизах по стълбите: слугите забележимо се умълчаваха на минаване покрай мен, с разширени очи, докато ме оглеждаха. Сигурно изглеждам ужасно — помислих си, и чух как шушуканията им ме следват.

Дъщерята на Брендан Аленах.

Тези четири думи се забиваха в сърцето ми, като тръни.

Брендан Аленах щеше да ме убие на бойното поле, ако Журден не го беше спрял. Все още чувах гласа на Аленах — Ще си взема обратно живота, който ѝ дадох — сякаш той вървеше по стъпките ми, преследвайки ме.

Забързах, като следвах шума, осъзнавайки, че глъчката бе породена от музиката на Люк. Брат ми стоеше върху една маса и свиреше на цигулката си, пораждайки силни ръкопляскания и шумно стоварване на чаши по масата от хората на Маккуин.

Гледах в продължение на миг, преди да седна сама на празната маса на лорда, за да изям купичка овесена каша. Виждах обичта и възхищението по лицата на хората на Маккуин, докато гледаха Люк, насърчавайки го да продължава, дори докато той обръщаше една халба ейл. Музиката на брат ми се разпростираше над тях като изцеляващ балсам.

Отвъд гуляя и веселието, в другия край на залата, забелязах Журден да стои заедно с шамбелана си — начумерен старец на име Торн: несъмнено обсъждаше плановете за предстоящия ден. И започнах да си мисля, какви трябваше да са собствените ми планове сега, в това странно време на междинни състояния — между възобновяването на нормалния живот и процеса, между един празен трон и коронацията на Изолда и — навярно повече от всичко — моето място между възпитаничка и повелителка на познанието. През изминалите седем години бях ученичка: сега беше време да реша какво да правя с областта на познанието, която бях овладяла.

Почувствах как ме залива носталгия по Валения.

Помислих си за възможността за създаването на Дом на познанието в Мевана. Доколкото знаех, тук нямаше такива, тъй като овладяването на определени области от изкуството и познанието беше нещо, типично за Валения. Повечето меванци бяха запознати с идеята: въпреки това се безпокоях, че отношението им към нея е по-скоро цинично или скептично, и честно казано, не можех да ги виня за това. Бащите и майките се бяха стремили по-скоро да опазят дъщерите и синовете си живи и защитени. Никой нямаше време да прекарва години от живота си в изучаване на музика, изобразително изкуство, или дори дълбините на познанието.

Но всичко това щеше скоро да се промени под управлението на кралица като Изолда. Тя много ценеше познанието. Знаех, че желае да реформира и просвети Мевана, да види как хората ѝ процъфтяват.

А аз имах и собствени желания, които да посея тук: специално едно от тях беше да създам Дом на познанието и може би, евентуално, да убедя най-добрата си приятелка Мерей да се присъедини към мен, обединявайки своята област — музиката — с моята. Можех да си ни представя как пълним стаите на този замък с музика и книги, точно както бяхме правили в Мевана като възпитанички.

Бутнах купичката си с овесена каша настрана и станах от масата: тръгнах обратно към стаята си, все още обзета от тъга по дома.

Бях избрала една източна стая в замъка и утринната светлина точно започваше да пробива през мъглата, стопляйки прозорците ми с розови нюанси. Отидох до бюрото си, взирайки се надолу към пособията си за писане, каквито Журден се беше погрижил да имам в изобилие.

Пиши ми всеки път, щом ти домъчнее за мен , беше ми казала Мерей преди дни, точно преди да потегли от Мевана, за да се върне във Валения, за да се присъедини към покровителя си и своята група музиканти.

Тогава ще ти пиша през всеки час от всеки ден , бях отвърнала, и да, бях придала на тона си драматична нотка, за да я разсмея, защото в очите и на двете ни имаше сълзи.

Реших да последвам съвета на Мерей.

Седнах на бюрото си и започнах да ѝ пиша. Бях преполовила писмото, когато Журден почука на вратата ми.

— На кого пишеш? — попита, след като го поканих да влезе.

— Мерей. Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Ще се поразходиш ли с мен? — И той ми предложи ръката си.

Пуснах перодръжката си и го оставих да ме отведе долу и да ме изведе във вътрешния двор. Замъкът Фин беше построен от бял камък насред една ливада: на север се мержелееха планините. Отблясъците на сутрешната светлина отскачаха от стените, сякаш те бяха построени от кост, почти дъгоцветни на топящия се скреж, и аз си дадох един миг да погледна през рамо, за да се възхитя на гледката, преди Журден да ме поведе по една от пътеките на ливадата.