Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Не заплаках, въпреки че очите ми пареха, докато се връщах забързано към замъка.

Какво си бях мислила? Че хората на Журден ще ме харесат веднага? Че ще се впиша в обстановката на едно място, което бе страдало, докато аз бях процъфтявала от другата страна на канала?

Докато влизах във вътрешния двор на замъка, започнах да се питам дали ще е по-добре да се върна във Валения.

Започвах да мисля, че навярно наистина мястото ми не е тук.

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Събудих се стреснато: вратът ми беше схванат, ръцете — вкочанени от студа. Бях се свлякъл до стената, а на пода се изливаше локва от утринна светлина и осветяваше праха по ботушите ми. На няколко ярда по-нататък беше вълненото ми одеяло, измачкано и празно. Примигнах, ориентирайки се постепенно.

Бях в спалнята на родителите си. И беше смразяващо студено.

Прокарвайки припряно ръце по лицето си, чух далечното блъскане по входните врати. Ехото на живота се носеше из замъка като ударите на сърце, спомнящо си в какъв ритъм трябва да бие.

С мъка се изправих на крака, питайки се дали Томас се беше измъкнал през нощта, премисляйки предложението да остане тук. На половината път надолу по разбитото стълбище чух гласа му.

— Да се видите с лорд Ейдън ли сте дошли?

Спрях. Там, в извивката на входните врати, стоеше Томас, балансирайки на един крак, и говореше с мъж, застанал на прага. Светлината беше твърде ярка, за да различа напълно посетителя, но в този миг не можех да дишам.

— Той спи. Ще трябва да се върнете по-късно — заяви Томас и понечи да затвори вратите: от това нямаше да има особена полза така, както висяха от пантите.

— Тук съм, Томас — казах с почти неузнаваем глас. Слязох по останалите стълби, внимавайки по разбитите камъни.

Томас неохотно отстъпи и разтвори вратите по-широко, така че се блъснаха с трясък в стената.

На слънцето стоеше един по-възрастен мъж, със сплетена на плитка коса, дълбоко набраздено лице и парцаливи дрехи. В мига щом срещна погледа ми, в очите му блесна удивление.

— Шеймъс Морган — казах. Знаех кой е. Някога, в детството ми, ме беше държал: веднъж беше коленичил пред мен, докато ми се заклеваше във вярност. Баща ми беше ми разказвал безброй пъти за него — този мъж, който беше най-довереният му тан.

— Милорд Ейдън — той коленичи пред мен сред плевелите.

— Не, не — улових ръцете на Шеймъс и го изправих обратно на крака. Прегърнах го, пренебрегвайки официалностите. Почувствах как сълзите разтърсват тялото му, докато се вкопчваше в мен.

— Добре дошъл у дома, Шеймъс — казах с усмивка.

Шеймъс се овладя и се облегна назад, с пръсти върху ръцете ми, докато се взираше в мен, с леко зяпнала уста, сякаш все още не можеше да повярва, че стоя пред него.

— Не мога… не мога да повярвам — изрече хрипливо той и ме стисна по-здраво.

— Би ли искал да влезеш? Боя се, че нямам нищо за ядене или пиене, иначе щях да ти предложа нещо за освежаване.

Преди Шеймъс да успее да отговори, откъм вътрешния двор се разнесе вик. Хвърлих поглед нагоре и видях слаба жена, също по-възрастна, с къдрава сребриста коса, която се стелеше по раменете ѝ като облак, застанала до каруца, която преливаше от припаси. Притискаше едното крайче на ушитата си от кръпки престилка към устата, сякаш също се опитваше да сподави ридание при вида ми.

— Милорд — каза Шеймъс, като се раздвижи и застана до мен, за да подаде ръка на жената. — Това е съпругата ми, Ейлийн.

— Богове небесни, вижте се само! Колко сте пораснали! — възкликна бурно Ейлийн, като попиваше очи с престилката си. Протегна ръце към мен и аз прекосих разстоянието, за да я прегърна. На ръст тя стигаше едва до рамото ми и въпреки това улови ръцете ми и ме разтърси леко, а аз успях само да се засмея.

Ейлийн ме побутна назад, за да се вгледа в лицето ми, запаметявайки го.

— А, да — каза и подсмръкна. — Имате телосложението на Кейн. Но погледни, Шеймъс! Той има цвета на косата и кожата на Лили. Очите на Лили!

— Да, любов моя. Той е техен син — отвърна Шеймъс и Ейлийн го перна.

— Да, знам. И е най-красивото момче, което съм виждала.

Почувствах как лицето ми се стопля от смущение заради цялото това суетене. Бях благодарен на Шеймъс, който ме спаси, като насочи разговора към по-практични въпроси.

— Вие ли пристигате пръв, милорд?

Кимнах и схващането във врата ми напомни за себе си.

— Да. Изпратих призив до хората си да се върнат веднага щом могат. Но се боя, че замъкът е в много по-лошо състояние, отколкото очаквах. Нямам храна. Нито одеяла. Нито вода. Нямам какво да дам.