Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

— Не сме очаквали да имате — каза Ейлийн, като посочи каруцата. — Това е подарък от лорд Бърк. Бяхме накарани да му служим по време на мрачните години. За щастие, той беше добър към нас, към вашите хора.

Тръгнах към каруцата, за да скрия обърканите си чувства. Имаше вързопи с одеяла и прежда, катове нови дрехи, чугунени котлета за готвене, бурета ейл и сайдер, пити сирене, крини с ябълки, късове сушено месо. Имаше също и няколко кофи за вадене на вода от кладенеца и хартия и мастило за писма.

— В такъв случай съм много задължен на лорд Бърк — казах.

— Не, милорд — проговори Шеймъс и положи длан на рамото ми. — Това е началото на изплащането на дълга на лорд Бърк, задето не проговори, когато трябваше.

Взрях се в Шеймъс, без да знам какво да кажа.

— Хайде! Да внесем продуктите вътре и можем да започнем да разтребваме мястото — заяви Ейлийн, изглежда, доловила колко скръбни са мислите ми.

Тримата започнахме да внасяме буретата и кошниците в кухните и именно тогава осъзнах, че Томас е изчезнал отново. Точно щях да го повикам, когато на входните врати се почука отново.

— Лорд Ейдън! — Тъмнокос млад мъж с луничаво лице, с ръце, дебели почти колкото талията ми, ме поздрави с широка усмивка. — Аз съм Дери, Вашият каменоделец.

И така продължи цялата сутрин.

С усилването на светлината се върнаха още от моите хора, носейки каквито подаръци бяха успели да отделят. Пристигнаха още двама от моите танове и съпругите им, последвани от мелничарите, свещарите, тъкачите, лечителите, градинарите, пивоварите, готвачите, зидарите, бъчварите, йомените… Връщаха се при мен, като се смееха и плачеха. Някои не бях виждал никога преди: други познах на мига като въоръжените мъже и жени, събрали се да се сражават заедно с мен преди броени дни на полето пред замъка. Само че сега водеха семействата си, децата си, бабите и дядовците си, добитъка си. И умът ми преливаше от имената им, а ръцете ми се схванаха от пренасяне на толкова много вързопи с провизии до складовете.

Към късния следобед жените се бяха заели да чистят и оправят имението, а мъжете бяха започнали да разчистват бурените и увивните растения от вътрешните дворове, да измитат счупените стъкла и нацепените на трески мебели от стаите.

Изнасях останките от един стол, когато видях Дери да стои с гръб към мен във вътрешния двор, загледан гневно в камъка с името на Деклан, издълбано в него. Преди да успея да измисля какво да кажа, зидарят взе железен клин и злобно изтръгна камъка. Като го държеше с лицевата страна надолу, така че името да не се вижда, подсвирна да повика едно от момчетата и сложи камъка в ръцете му.

— Изкарай това до тресавището, точно от другата страна на гората — каза Дери. — Не го преобръщай, чуваш ли? Предай го на тресавището точно така, с лицето надолу.

Момчето кимна и хукна с озадачена намръщена гримаса, неумело държейки камъка в ръце.

Насилих се да продължа да вървя, преди Дери да забележи присъствието ми, и отнесох разбития стол до ямата за палене на огън. И въпреки това почувствах как ме обзема мрачност, дори докато стоях в ярката дневна светлина на ливадите.

Спрях пред ямата със замъка зад гърба ми и планина от стари изпочупени мебели пред мен, в очакване на пламък. Но във вятъра се разнесе шепот, студен и остър, от планините. И мрачните думи се издигнаха като съскане в шумоленето на тревата, като проклятие в подобния на стенание шум на дъбовете.

Къде си, Ейдън?

Затворих очи, съсредоточих се върху онова, което бе истина, онова, което беше реално… ритъма на пулса ми, солидността на земята под мен, далечния звук от гласовете на хората ми.

Гласът се разнесе отново, млад и въпреки това жесток, придружен от вонята на нещо горящо, силния мирис на отпадъци.

Къде си, Ейдън?

— Лорд Ейдън?

Отворих очи и се обърнах, облекчен да видя Шеймъс, който носеше парчета от едно столче. Помогнах му да метне останките в ямата, а после мълчаливо тръгнахме заедно обратно към вътрешния двор, където Дери вече беше закърпил дупката, останала от камъка на Деклан, с нов камък, без име върху него.

— Ейлийн те търсеше — каза накрая Шеймъс и ме въведе обратно във фоайето.

Внезапно забелязах колко е тихо и празно и последвах тана в залата.

Всички вече се бяха събрали и ме чакаха да пристигна.

Пристъпих в залата и спрях, рязко изправен, изненадан от преобразяването ѝ.

В огнището гореше огън, а сгъваемите маси бяха наредени и по тях бяха поставени разнородни калаени и дървени съдове за хранене. От ливадите бяха набрани диви корогански цветя, сплетени в синя гирлянда за масите. Свещи хвърляха светлина над блюдата с храна — повечето от нея се състоеше от хляб, сирене и мариновани зеленчуци, но някой беше намерил време да опече две агнета, — а подовете под мен блестяха като излъскани до блясък монети. Но това, което истински привлече погледа ми, беше знамето, което сега висеше над полицата на камината.