Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Отстъпих назад и безмълвно я поканих вътре. Затворих вратата зад нея и двете се върнахме да седнем пред огъня, смутени и близо една до друга.

Тя кършеше бледите си ръце, изкривила уста на една страна, взряна в огъня, докато аз се опитвах да не я гледам втренчено. Беше слаба и с ъгловато телосложение и тънка руса коса, а по лицето ѝ имаше белези от шарка — миниатюрни бели петънца осейваха бузите ѝ като сняг.

Точно докато си поемах дъх да заговоря, тя вдигна очи към моите и каза:

— Трябва да се извиня за онова, което дочухте днес. Видях Ви през прозореца как си тръгвате забързано. И се почувствах ужасно, че сте дошли при нас, а ние говорим за Вас по такъв начин.

— Аз трябва да се извиня — казах. — Трябваше да обявя присъствието си. Беше грешно да се мотая пред вратата без ваше знание.

Но момичето поклати глава:

— Не, мистрес. Това не извинява думите ни.

Но ти беше единствената, която каза добра дума за мен, и въпреки това именно ти идваш да помолиш за прошка — помислих си.

— Може ли да попитам защо дойдохте да ни видите днес? — запита тя.

Поколебах се, преди да кажа:

— Да, разбира се. Лорд Маккуин ме помоли да помогна със записването на оплаквания от хората. За да ги представим на процеса срещу семейство Ланън следващата седмица.

— О. — Звучеше изненадана. Ръката ѝ се вдигна с пърхане към косата и тя разсеяно започна да увива краищата ѝ около пръста си, с лека намръщена гримаса на лицето. — Аз съм на петнайсет, така че Аленах е единственият господар, когото съм познавала. Но другите жени… те помнят какво е било, преди лорд Маккуин да избяга. Повечето от техните оплаквания са срещу лорд Аленах, а не срещу семейство Ланън.

Погледнах към огъня — жалък опит да скрия колко силно ме разстройва този разговор.

— Но Вие не сте дъщеря на Аленах — каза тя и аз нямах избор, освен да срещна погледа ѝ. — Дъщеря сте на Давин Маккуин. Мислех за Вас само по този начин.

— Радвам се да го чуя — казах, с дрезгав глас. — Знам, че за другите тук е трудно да гледат така на мен.

Отново ме обзе малодушен порив да побягна, да напусна това място, да прекося канала и да потъна във Валения, където никой не знаеше чия дъщеря съм. Да забравя за основаването на Дом на познанието тук: лесно можех да го сторя във Валения.

— Казвам се Нийв — изрече тя след миг, предлагайки ми лъч на приятелство.

От този жест очите ми почти се насълзиха.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Нийв.

— Нямам оплакване, което да запишете — каза Нийв. — Но има нещо друго. Исках да разбера дали може да запишете някои от спомените ми от тъмните години, за да мога един ден да ги предам на дъщеря си. Искам тя да познава историята на тази земя, да знае какво е било, преди кралицата да се върне.

Усмихнах се:

— Ще бъда повече от щастлива да направя това за теб, Нийв. — Изправих се да взема пособията си за писане и придърпах масичката си за писане пред огъня. — Какво би искала да запиша?

— Предполагам, че е добре да започна от началото. Наричам се Нийв Маккуин. Родена съм като дъщеря на тъкачката Лара и бъчваря Иън през пролетта на 1550 г., годината на бурите и тъмнината…

Започнах да записвам, дума по дума, запечатвайки спомените ѝ с мастило върху листа. Попивах в ума си историите ѝ, защото копнеех да разбера какъв е бил животът през тъмните години , както хората тук наричаха времето на отсъствието на Журден. И открих, че изпитвам както облекчение, така и печал, защото макар на Нийв да ѝ бяха забранени някои неща, беше предпазена от други. Лорд Аленах нито веднъж не ѝ бе навредил физически, нито бе позволил на хората си да го направят. Всъщност никога не я бе поглеждал или заговарял. По-възрастните мъже и жени били онези, подлагани на по-сурови наказания, които да ги пречупят и да ги сплашат и да ги принудят да се подчинят, да ги накарат да забравят Маккуин.

— Предполагам, че е по-добре да спра засега — каза тя след известно време. — Сигурна съм, че това е предостатъчно, за да го запишете.

Ръката ми беше изтръпнала, а вратът ми започваше да се схваща от привеждането над писалището. Осъзнах, че беше говорила повече от час и бяхме натрупали двайсет страници със записки за живота ѝ. Пуснах перодръжката, сгънах пръсти и се осмелих да кажа:

— Нийв? Би ли искала да се научиш да четеш и пишеш?

Тя примигна удивена:

— О, не мисля, че ще имам време, мистрес.

— Можем да намерим време.

Тя се усмихна сякаш бях запалила пламък вътре в нея: