Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Гербът на Морган. Знамето беше синьо като лятно небе, с пришит в центъра сив кон.

Застанах сред хората си в залата, взрян в символа, който бях роден да нося, символа, под който бяха погубени майка ми и сестра ми, символа, за чието пробуждане бях пролял кръвта си.

— Ловките се раждат за най-дългата нощ — поде Шеймъс: гласът му отекна из залата. Тези думи бяха свещени, девизът на нашия дом, и аз гледах как той се обърна към мен и сложи сребърна халба ейл в ръцете ми. — Защото те първи ще срещнат светлината.

Поех халбата: вкопчих се в тези думи, защото имах чувството, че падам надолу по дълъг тунел и не знаех кога ще стигна дъното.

— За ловките! — извика Дери и вдигна чашата си.

— За лорд Морган — добави Ейлийн и застана върху една от пейките, за да може да ме вижда през тълпата.

Те вдигнаха чаши към мен, а аз вдигнах моята към техните.

В името на външното благоприличие си придадох спокоен и радостен вид, пиейки за здравето на хората в тази зала. Но вътрешно треперех при мисълта какво бреме е това.

Чух отново шепота, надигащ се от сенките в ъгъла. Чух го над ликуването и глъчката, когато започна вечерята, докато ме отвеждаха към подиума.

Къде си, Ейдън?

Кой си ти? — изръмжах мислено в отговор към него: умът ми се напрегна, докато сядах в стола си.

Шепотът заглъхна сякаш никога не го е имало. Запитах се дали ми се причуват разни неща, дали започвам да губя разсъдъка си от изтощение.

Но после Ейлийн сложи в чинията ми прекрасен овнешки котлет и аз загледах как червените сокове започват да пускат капки като перли върху чинията. И разбрах.

Тези думи някога бяха изречени в този замък, преди двайсет и пет години. Беше ги изрекъл човекът, който беше обърнал този замък надолу с главата, опитвайки се да открие сестра ми, опитвайки се да открие мен.

Деклан Ланън.

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Последното, което очаквах, бе една от тъкачките да дойде да почука на вратата ми онази вечер.

Бях успяла да запиша няколко оплаквания сред въоръжените жени, онези, редом с които се бях сражавала по време на битката. Но след като дочух разговора в тъкачницата, не потърсих други. Прекарах остатъка от деня в опит да си придам вид, че върша нещо полезно, мъчейки се да не сравнявам оскъдния си списък с оплаквания с огромния том, който Люк беше натрупал.

Бях абсолютно готова да се оттегля в леглото след вечеря.

Седнах пред огъня с издърпани до коленете вълнени чорапи и две писма, кацнали на скута ми. Едното беше от Мерей, но другото беше от моя полубрат, Шон, когото се предполагаше да убедя да сключи съюз с Изолда Кавана. И двете писма бяха пристигнали днес следобед, изненадвайки ме: това от Мерей — защото сигурно го бе написала в деня, когато потегли от Мевана, а това на Шон — защото бе напълно неочаквано. Въпросът за верността на Аленах жужеше постоянно в задните кътчета на ума ми, но все още не бях решила как да се занимая с него. Така че защо Шон пишеше по собствена инициатива?

9 октомври 1566

Бриена,

Съжалявам, че ти пиша толкова скоро след битката, защото знам, че още се опитваш да се приспособиш към новия си дом и семейство. Но исках да ти благодаря — за това, че остана с мен, когато бях ранен, за това, че седя с мен, въпреки онова, което другите можеха да си помислят за теб. Смелостта ти да се опълчиш на баща ни ме вдъхнови в много отношения: първото беше да направя всичко по силите си, за да изкупя вината на Дома Аленах. Вярвам, че тук има добри хора, но съм обсебен от мисълта как да започна да прочиствам покварата и жестокостта, насърчавана в продължение на десетилетия. Не мисля, че мога да го постигна сам, и се питах дали ще си склонна поне да ми пишеш засега, за да обменим някои идеи и мисли как да започнем да поправяме неправдите, извършени от този дом…

На вратата ми се потропа колебливо. Стресната, бързо сгънах писмото на брат си и го скрих в една от книгите си.

Значи, нямаше да е твърде трудно домът Аленах, поне що се отнасяше до брат ми, да бъде убеден.

Оставих облекчението настрана, когато отворих вратата и озадачена, видях младо момиче.

— Мистрес Бриена? — прошепна тя и познах гласа ѝ. Беше сладък и мелодичен — гласът, който бе отбелязал, че съм красива, когато подслушвах залата на тъкачките.

— Да?

— Може ли да вляза? — Тя хвърли поглед надолу по коридора, все едно се тревожеше, че ще я открият тук.