Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Хрътката ми Неси ни намери скоро след това и дотича с изплезен, провесен на една страна език. Мъглата най-сетне се отдръпваше и забелязах мъжете, работещи в едно съседно поле: вятърът донасяше откъслеци от тананикането им и съскането на сърповете им, докато зърното падаше.

— Вярвам, че хората ми са били дружелюбни към теб — каза Журден след малко, сякаш беше чакал да излезем извън пределите на замъка, преди да изрече на глас подобно нещо.

Усмихнах се и казах: „Разбира се, татко“. Спомних си шушуканията, които ме бяха преследвали по пътя към залата, за това чия дъщеря съм в действителност. И въпреки това ми беше непоносимо да кажа на Журден.

— Хубаво — отвърна той. Продължихме в мълчание, докато стигнахме до река под дърветата. Изглежда, че това беше мястото ни за разговори. Предишния ден ме беше намерил тук сред мъха и теченията, разкривайки, че тайно се е оженил за съпругата си на това тучно място, някога отдавна.

— Имаше ли още раздвижвания в спомените, Бриена? — попита внимателно.

Трябваше да очаквам този въпрос, и все пак се почувствах изненадана от него.

— Не, не съм — отговорих, загледана към реката. Помислих си за шестте спомена, които бях наследила от Тристан Аленах.

Първият бе породен от една стара книга на Картие, която случайно бе принадлежала на Тристан преди повече от столетие. Бях прочела същия пасаж като Тристан и това беше създало връзка между нас, която дори времето не можеше да разкъса.

Бях толкова объркана от преживяването, че не бях разбрала напълно какво ми се случва, и в резултат не казах на никого за това.

Но то се бе повторило отново, когато Мерей бе изсвирила вдъхновена от Мевана песен: древните звуци на музиката ѝ смътно ме свързаха с Тристан, когато бе търсил място да скрие камъка.

Неговите шест спомена ме бяха споходили така случайно, че ми бе отнело доста време накрая да си изградя теория как и защо ми се случва това. Родовата памет не беше особено рядко явление: самият Картие ми беше разказал веднъж за нея — тази представа, че всички ние пазим спомени от предците си, но само малцина избрани сред нас наистина преживяват тяхно проявление. Така че щом узнах, че съм една от онези малцина, които изживяват проявленията, започнах да ги разбирам по-добре.

Сигурно имаше връзка, създадена между мен и Тристан чрез някое от сетивата ни. Трябваше да видя или почувствам, чуя или вкуся, или помириша нещо, което той някога бе изживял.

Връзката беше вратата между нас. Обяснението за това как се бе случило всичко.

Колкото до въпроса защо … постепенно започнах да подозирам, че всички спомени, които ми беше предал, се съсредоточават върху Камъка на здрача, или в противен случай най-вероятно щях да съм наследила от него повече спомени. Тристан беше онзи, който беше откраднал камъка, беше го скрил, бе поставил началото на гибелта на меванските кралици, бе причинил заспиването на магията. И следователно аз бях онази, на която бе предопределено да намери и върне камъка, да го върне обратно на дома Кавана, да позволи на магията да процъфтява отново.

— Мислиш ли, че ще наследиш още спомени от него? — попита Журден.

— Не — отвърнах след миг, като вдигнах очи от водата, за да срещна загрижения му поглед. — Всичките му спомени бяха свързани с Камъка на здрача. Който бе открит и предаден обратно на кралицата.

Но Журден не изглеждаше убеден, а честно казано, и аз не бях.

— Е, да се надяваме, че спомените са приключили — каза Журден и се прокашля. Ръката му посегна към джоба: помислих си, че това е негов нервен навик, докато той измъкна прибрана в ножница кама. — Искам отново да я носиш — каза той и протегна хладното оръжие към мен.

Разпознах оръжието. Беше същата малка кама, която ми беше дал, преди да прекося канала, за да задействам нашата революция.

— Мислиш ли, че е необходимо? — попитах, като я поех: палецът ми докосна закопчалката, която щеше да я задържи пристегната на бедрото ми.

Той въздъхна.

— Ще съм по-спокоен, ако я носиш, Бриена.

Забелязах как се смръщи — на тази светлина внезапно ми се стори много по-стар. В ръждивочервената му коса имаше още сиви нишки, а по челото му — по-дълбоки линии, и внезапно сега аз се разтревожих, че ще изгубя него, когато току-що го бях получила като баща.

— Разбира се, татко — казах и прибрах камата в джоба си.

Помислих си, че това е всичко, което трябва да ми каже, и ще тръгнем обратно към замъка. Но Журден продължаваше да стои пред мен, със слънчевата светлина, която хвърляше петна по раменете му, и усетих, че думите са заседнали в гърлото му.