Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Не можах да се добера до друго одеяло, затова в крайна сметка се задоволих да седна, опрян на стената край една от свещите.

Томас се омота във вълненото одеяло, докато накрая заприлича повече на гъсеница, отколкото на момче, а после примигна сънено към мен.

— Облегнат на стената ли ще спиш?

— Да.

— Имаш ли нужда от одеялото?

— Не.

Томас се прозя и се почеса по луничавия нос:

— Ти господарят на този замък ли си?

Изненадах се от това как ми се прииска да излъжа. Гласът ми прозвуча странно, когато отвърнах:

— Да, такъв съм.

— Ще ме накажеш ли, задето се крия тук?

Не знаех как да му отговоря: умът ми се залови за факта, че момчето смяташе, че ще го накажа, задето е направило всичко по силите си, за да оцелее.

— Знам, че сгреших, като метнах камъчетата в лицето Ви, милорд — забъбри Томас със сбърчено от страх чело. — Но моля Ви… моля Ви, не ме наранявайте прекалено лошо. Мога да работя за Вас. Кълна се, че мога. Мога да бъда Ваш вестоносец или Ваш виночерпец, или Ваш коняр, ако искате.

Не исках да ми служи. Исках от него отговори. Исках да запитам настоятелно: Кой си ти? Кои са родителите ти? Откъде идваш? И въпреки всичко нямах право да го питам такива неща. Това бяха отговори, които се печелеха с доверие и приятелство.

— Сигурен съм, че мога да ти намеря задача. А докато си в земите ми — прошепнах, — ще те закрилям, Томас.

Томас отрони благодарствена въздишка и затвори очи. След по-малко от минута вече хъркаше.

Изчаках няколко мига, преди да измъкна книгата от палтото си. Прелистих внимателно страниците, развеселен, че напосоки бях избрал книга с поезия. Питах се дали е била на майка ми, дали тя бе държала тази книга и бе чела до прозореца преди години, когато от страниците с пърхане изпадна един лист. Беше сгънат, но от вътрешната страна слабо се различаваше нещо, написано на ръка.

Взех пергамента и го оставих да се разгъне в дланта ми, деликатен като птичи криле.

12 януари 1541

Кейн,

Зная, че и двамата смятахме, че така ще е най-добре, но на семейството ми не може да се има доверие. Докато те нямаше, Уна дойде да ни посети. Мисля, че е станала подозрителна към мен, към това, на какво уча Деклан по време на уроците му. А после видях Деклан да влачи Ашлинг за косата във вътрешния двор. Трябваше да видиш лицето му, докато тя плачеше: сякаш плачът ѝ от болка му доставяше наслада. Страхувам се от това, което виждам в него: мисля, че сбърках с него по някакъв начин, и той вече не ме слуша. Колко пламенно ми се иска нещата да стояха по друг начин! И навярно щеше да стане така, ако можеше да живее с нас, вместо да бъде с родителите си в Лионес. Уна, разбира се, дори не беше изненадана от поведението му. Гледаше как синът ѝ дърпа дъщеря ни, отказа да го спре, и каза: „Той е само едно момче на единайсет години. Ще надрасне подобни неща, уверявам ви“.

Не мога да продължавам повече с това — не желая да използвам дъщеря ни като пионка — и зная, че ще се съгласиш с мен. Планирам да отида на кон до Лионес призори и да разваля годежа на Ашлинг, защото аз съм тази, която трябва да направи това, а не ти. Ще взема със себе си Шеймъс.

Наложи се да го прочета два пъти, преди да почувствам въздействието на думите. Кейн, баща ми. Лили, майка ми. И Ашлинг, сестра ми, сгодена за Деклан Ланън. Тогава е била само на пет, тъй като това писмо беше написано броени месеци преди деня, в който беше убита. Какво си бяха мислили родителите ми?

Знаех, че домовете Ланън и Морган са съперници.

Но никога не си бях представял, че родителите ми са в основата на това.

На семейството ми не може да се има доверие , беше написала майка ми.

Семейството ми.

Вдигнах писмото към светлината на свещта.

На какво беше учила Деклан? Какво беше видяла в него?

Баща ми никога не ми беше разкрил, че майка ми е произхождала от дома Ланън. Така и не бях научил потеклото ѝ. Той бе казал, че била красива. Била прелестна: била добра, смехът ѝ изпълвал стаите със светлина. Хората на Морган я обичали. Той я беше обичал.

Сгънах отново писмото и го скрих в джоба си, но думите ѝ се задържаха, отеквайки в мен.

Майка ми е била Ланън. И не можах да попреча на мисълта да се надигне…

Аз съм наполовина Ланън.

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

Събуди ме звукът от блъскане долу в залата. Измъкнах се със залитане от леглото, за миг замаяна. Не знаех къде се намирам — Магналия? Градското имение на Журден? Не какво да е, а прозорците, ми напомниха: бяха вертикално разделени и тесни, а отвъд тях беше мъглата, с която бе прословута Мевана.