Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

— Моят полубрат , но, да, Шон Аленах подкрепи Изолда, макар и в последния момент. Значи, искате да убедя Шон да подкрепи открито дома Кавана? — запитах, чудейки се как изобщо мога да подхвана подобен разговор.

— Да — каза Журден. — Спечелването на подкрепата на Шон Аленах е жизненоважно.

Кимнах и най-накрая записах името на Аленах встрани.

Обсъдихме останалите съюзи, които ни бяха известни.

Дън — Фицсимънс (чрез брак)

Макфинли — Макбран — Маккари (обхваща северната половина на Мевана: съюз, споделян от общ предтеча)

Кавана — Маккуин — Морган

Домовете Бърк и Дермот бяха единствените необвързани от съюз домове.

— Мисля, че Бърк заяви подкрепата си, когато се би заедно с нас на полето — казах, спомняйки си как беше довел въоръжените си мъже и жени точно когато се огъвахме в битката, когато мислех, че може да изгубим. Лорд Бърк беше обърнал хода на битката, предоставяйки ни онзи последен изблик на сила, от който се нуждаехме, за да надвием Ланън и Аленах.

— Ще разговарям насаме с лорд и лейди Бърк — каза Журден. — Не виждам защо не биха се заклели във вярност на Изолда. Ще се свържа и с другите три дома на Мак.

— А аз ще отправя покана към дома Дермот — предложи Картие. — Веднага щом въведа в ред моя дом.

— А навярно аз мога да привлека на наша страна съюза между Дън и Фицсимънс с малко музика, а? — каза Люк и размърда вежди.

Усмихнах му се, за да прикрия факта, че оставиха на мен да се справя с дома Аленах. Щях да мисля по това по-късно, когато разполагах с един миг насаме, за да подредя множеството безредни емоции, които това предизвика у мен.

— Сега, към съперничествата — казах. Две от тях ми бяха известни и си позволих волността да ги запиша.

Маккуин — Аленах (граничен спор, все още нерешен)

Маккари — Фицсимънс (за достъп до залива)

— Кой друг? — попитах: от перодръжката ми по хартията покапаха петна от мастило като звезди.

— Халоран и Бърк винаги са враждували — каза Журден. — Конкурират се с изделията си от стомана.

Добавих ги към списъка. Разбира се, сигурно имаше още съперничества. Мевана беше известна с пламенния си и понякога упорит дух.

Взирах се в списъка си, но с периферното си зрение видях как Журден погледна Картие и Картие се размърда едва забележимо в стола си.

— Морган и Ланън — каза той, толкова тихо, че едва го чух.

Вдигнах очи към Картие, но той не гледаше към мен. Погледът му беше прикован върху нещо далечно, нещо, което не можех да видя.

Морган — Ланън — написах.

— Имам друго притеснение — каза Люк, нарушавайки неловкото мълчание. — Сега, когато Камъкът на здрача е открит, магията на дома Кавана е възстановена. Дали това е нещо, с което трябва да се занимаем сега? Или навярно по-късно, след коронацията на Изолда?

Магия.

Добавих това към списъка: една малка дума, която съдържаше толкова много възможности. След битката стана очевидно, че магическата дарба на Изолда е да лекува. Бях окачила камъка на шията ѝ, и тя можеше да докосва рани и да ги лекува. Запитах се дали по някакъв начин контролира магията си.

— Не — беше ми признала тя. — Иска ми се да имах наставник, наръчник…

Беше ми се доверила в деня след битката.

— Ако магията ми излезе от контрол… искам да ми се закълнеш, че ще отнесеш Камъка на здрача. Не желая да използвам магията със зла умисъл, а за доброто на хората — беше прошепнала тя и погледът ми се беше зареял натам, където камъкът почиваше върху сърцето ѝ, светнал от цвят. — А в настоящия момент все още има толкова много за нея, което не знам. Не зная на какво съм способна. Трябва да ми обещаеш, Бриена, че ще ме възпреш.

— Магията Ви няма да излезе от контрол, лейди — бях прошепнала в отговор, но сърцето ме заболя при признанието ѝ.

Това беше именно причината, поради която камъкът беше изчезнал преди сто трийсет и шест години. Защото моят предтеча Тристан Аленах не само бе ненавиждал Кавана, задето са единственият дом, владеещ магия, но и се беше боял от силата им, особено когато я използваха във война. Магията наистина излизаше от контрол по време на битка, това поне ми беше известно, макар да не го разбирах напълно.

Бях видяла миниатюрни късчета от това, проникващи през спомените, които бях наследила от Тристан.

Последният спомен бе за магическа битка, която ужасно се беше объркала. Начинът, по който небето почти се бе разцепило надве, ужасното треперене на земята, неестественият начин, по който оръжията се бяха обърнали срещу онези, които си служеха с тях. Беше ужасяващо и отчасти разбрах защо Тристан бе решил да убие кралицата и да ѝ отнеме камъка.