Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

И въпреки това… не можех да си представя Изолда да стане кралица, чиято магия се покварява, кралица, която не може да контролира дарбите и силата си.

— Бриена?

Вдигнах поглед към Журден, несигурна колко време съм седяла на масата, отдавайки се на спомени. И тримата мъже се взираха в мен и чакаха.

— Имаш ли някакви мисли относно магията на Изолда? — попита баща ми.

Замислих се дали да споделя онзи разговор с кралицата, но реших, че ще запазя в тайна страховете ѝ.

— Магията на Изолда подпомага изцеляването — казах. — Не мисля, че е нужно да се страхуваме от нея. Историята ни е показала, че магията на Кавана излиза от контрол само в битка.

— И въпреки това, колко голям е сега домът Кавана? — попита брат ми. — Колко Кавана са останали и дали ще са със същата нагласа като Изолда и баща ѝ?

— Гилрой Ланън бил твърдо решен да ги унищожи, повече отколкото всеки друг дом — каза Журден. — Убивал по един Кавана на ден в началото на царуването си, като ги обвинявал в измислени престъпления, превръщайки това в забавление. — Той направи пауза опечален. — Не бих се изненадал, ако са останали само шепа членове на рода Кавана.

Четиримата се умълчахме и аз загледах как светлината на свещите се процежда по мозайката със сокола и улавя блясъка на камъните.

— Мислите ли, че Ланън е записвал имената им? — попита Картие. — Би трябвало да бъдат прочетени като обвинения на процеса. Царството трябва да узнае колко животи е отнел.

— Не зная — отвърна Журден. — В тронната зала винаги имаше писари, но кой знае дали Ланън им е позволявал да записват истината.

Още мълчание, сякаш повече не можехме да намерим думи, за да говорим. Взирах се в списъка си, знаейки, че всъщност не бяхме измислили никакви сериозни планове тази нощ, и въпреки това изглеждаше, че поне сме поставили начало.

— Предлагам да се срещнем насаме с Изолда, когато се върнем в Лионес за процеса — каза най-накрая баща ми, нарушавайки тишината. — Можем да поговорим с нея повече за магията и да обсъдим как би предпочела да бъдат прочетени оплакванията ѝ.

— Съгласен съм — каза Картие.

Двамата с Люк кимнахме в знак на съгласие.

— Мисля, че това е всичко за тази вечер — каза Журден и се надигна. Картие, Люк и аз последвахме примера му, докато четиримата застанахме в кръг, с лица, наполовина огрени от светлината на огъня, наполовина в сянка. — Ще изпратя писмо на Изолда, за да я уведомя какво мислим за процеса, така че да може да започне да събира оплаквания в Лионес. Ще изпратя съобщения и до другите домове, за да подготвят оплакванията си. Единственото, което искам от вас тримата сега, е да останете нащрек, бдителни. Планирали сме бунт преди: би трябвало да знаем какво да търсим, ако поддръжниците на Ланън се осмелят да възпрепятстват плановете ни за короноването на Изолда.

— Мислиш ли, че ще срещнем съпротива? — попита Люк, раздвижвайки неспокойно ръце.

— Да.

Сърцето ми се сви при отговора на Журден: бях вярвала, че всеки меванец ще е преизпълнен с желание да види семейство Ланън съборени от власт. Но истината беше, че най-вероятно имаше групи хора, които крояха планове да провалят напредъка ни. Хора с изпълнени с мрак сърца, които бяха обичали Гилрой Ланън и му бяха служили.

— Една стъпка ни дели от връщането на кралицата на трона — продължи баща ми. — Най-голяма съпротива ще срещнем, без съмнение, в следващите няколко седмици.

— И аз смятам така — каза Картие: ръката му се доближи до моята. Не се докоснахме, ала почувствах топлината му. — Коронацията на Изолда ще бъде един от най-великите дни, които тази земя е виждала. Но това, че носи короната, няма да я предпази.

Журден ме погледна и разбрах, че си представя мен на нейното място — не като кралица, а като жена, взета на прицел.

Короноването на Изолда Кавана като законна кралица не беше краят на бунта ни. Беше едва началото.

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

В живота ми имаше време, когато вярвах, че никога няма да се върна в Мевана. Не си спомнях замъка, в който се бях родил, не помнех как е разположена и как изглежда земята, намирала се във владение на семейството ми в продължение на много поколения; не си спомнях хората, заклели се във вярност към мен, докато майка ми ме притискала към сърцето си. Онова, което помнех, беше кралство на силни влечения и изящество и красота, кралство, за което по-късно научих, че не е мое, макар че копнеех да бъде, кралство, което ме бе приютявало и пазило в продължение на двайсет и пет години.