Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Сийв, съпругата му.

Не се сдържах и си представих каква ли е била — смела, дръзка жена, влизаща в битка преди толкова много години, жертвайки живота си.

— Иска ми се да съм я познавала — казах: тъга изпълни сърцето ми. Подобно чувство ми беше познато: бях живяла много години с него, с този копнеж за майка.

Родната ми майка била валенианка, починала, когато съм била на три. Но баща ми бил меванец. Понякога се чувствах раздвоена между тези две страни: страстта на Юга, меча на Севера. Исках мястото ми да е тук с Журден, с хората на Маккуин, но когато си помислех за кръвта си по бащина линия… когато си спомнех, че Брендан Аленах, както лорд, така и предател, е мой роден баща… се питах как мога изобщо да бъда приета тук, в този замък, където той бе всявал ужас.

— Какво чувство създава това у теб, Бриена? — попита Журден.

Замислих се за момент, наслаждавайки се на златистата топлина на светлината на огъня и на щастието, което се надигаше у хората на Журден, когато започнаха да се събират около масите. Заслушах се в музиката, която Люк свиреше умело на цигулката си, мелодична и сладка, извиквайки усмивки у мъжете, жените и децата, и се наклоних към Журден, за да облегна глава на рамото му.

И затова му дадох отговора, който имаше нужда да чуе, не онзи, който вече напълно чувствах.

— Струва ми се като завръщане у дома.

Осъзнах колко съм прегладняла едва когато подредиха храната: блюда с печени меса и поръсени с билки зеленчуци, златисти хлябове, омекнали от масло, мариновани плодове и блюда нарязано сирене с кора в различни цветове. Отрупах чинията си с повече храна, отколкото можех да изям.

Докато Журден беше погълнат от разговори с мъжете и жените, които постоянно се изкачваха на подиума, за да го поздравят официално, Люк завъртя стола си, за да може да седне с лице към Картие и мен.

Вдървих се, когато видях веселото пламъче в очите му.

— Да? — подтикнах го, когато той продължи да се усмихва на мен и Картие, разкъсвайки със зъби едно хлебче.

— Искам да узная истината — заяви той: от устата му се посипаха трохи.

— За какво, братко?

Люк изви вежда:

— За това как се запознахте вие двамата? И защо никога не казахте и дума за това? По време на срещите ни за планиране… как така не знаехте? Колкото до останалите от нашата бунтовническа група, всички смятахме, че двамата не се познавате.

Задържах очи върху Люк, но почувствах как погледът на Картие се измества към мен.

— Никога не казахме нищо, защото никой от двама ни не знаеше, че другият е въвлечен — казах. — На срещите за планиране, вие наричахте Картие Тео д’Арамис . Не знаех кой е това. А после наричахте мен Амадин Журден , а Картие не знаеше кой е това. — Свих рамене, но все още чувствах шока от разкритието, онзи главозамайващ момент, когато осъзнах, че Картие е лорд Морган. — Обикновено недоразумение, породено от две имена.

Едно просто недоразумение, което можеше да провали цялата ни мисия за връщане на кралицата на трона.

Тъй като знаех къде праотецът ми е заровил Камъка на здрача, бях изпратена в Мевана, за да потърся гостоприемството на лорд Аленах, докато тайно открия камъка в земите му. В допълнение към това бунтовническият отряд на Журден беше планирал лорд Морган да се предреши като валениански благородник, идващ в замъка Дамхан за есенния лов. Истинската му мисия бе да подготви хората за завръщането на кралицата.

— А кой ти каза за това? — попитах Люк.

— Мерей — каза брат ми и бързо пийна глътка ейл, за да прикрие как омекна тонът му, когато изрече името ѝ.

Мерей, моята най-добра приятелка и съквартирантка в Магналия, която беше станала адепт по музика и също бе познавала Картие като човека, за какъвто го бях смятала винаги — валениански повелител на познанието.

— Мм-хмм — изсумтях, наслаждавайки се на факта, че сега брат ми на свой ред се изчерви под внимателния ми поглед.

— Какво? Тя ми каза истината след битката — заекна Люк. — Мерей каза: Знаеше ли, че лорд орган обучаваше Бриена в Магналия? И нямахме представа, че е мевански лорд?

— И така… — започнах, но бях рязко прекъсната от Журден, който внезапно се изправи на крака. Изведнъж залата утихна: всички погледи се насочиха към него, когато той вдигна високата си чаша, оглеждайки хората си в продължение на няколко мига.

— Исках да кажа няколко думи сега, след като се завърнах — започна той и направи пауза, за да хвърли отново поглед надолу в чашата си с ейл. — Не мога да ви опиша какво е чувството да съм отново у дома, да се събера отново с вас. През изминалите двайсет и пет години мислех за вас, когато ставах сутрин и когато си лягах вечер. Изричах мислено имената ви, когато не можех да спя, спомняйки си лицата ви и звука на гласовете ви, дарбите на ръцете ви, радостта от приятелството ви. — Журден вдигна поглед към тях и видях сълзите в очите му. — Постъпих несправедливо към вас, като ви изоставих по такъв начин в нощта на първия бунт. Трябваше да дам отпор, трябваше да съм тук, когато Ланън пристигна, за да ме търси…