Ребекка Росс - Триумфът на кралицата

Мисля, че това, което възпираше повечето лордове и дами, беше съмнението, защото липсваха два ценни артефакта: Камъкът на здрача, който даваше на рода Кавана магическата им сила, и Канонът на кралицата: това беше законът, провъзгласяващ, че на трона на Мевана никога не бива да седи крал. Без камъка и канона, как изобщо щеше бунтът да отхвърли напълно Гилрой Ланън, който така непоклатимо се бе настанил на престола?

Преди двайсет и пет години обаче Маккуин, Кавана и Морган се бяха обединили и бяха щурмували кралския замък, готови да воюват. Успехът на преврата зависел от това да заварят Ланън неподготвен: това се провалило, когато родният ми баща, лорд Аленах, научил за бунта и в крайна сметка ги издал.

Гилрой Ланън чакал Журден и неговите последователи.

Набелязал и убил жените от всяко семейство, знаейки, че това ще обезсърчи лордовете.

Но онова, което Гилрой Ланън не очаквал, било три от децата да оцелеят. Люк. Изолда. Ейдън. И понеже те оцелели, тримата въстанали лордове избягали с децата си в съседната страна Валения.

Приели валениански имена и занятия: зарязали майчиния си език — деърински — в полза на валенианския език, средношанталски, заровили мечовете си и северните си гербове и гнева си. И се укрили , възпитавайки децата си като валенианци.

Но това, което повечето не знаели… Журден никога не спрял да планира да се върне и да детронира Ланън. Той и другите двама победени лордове се срещали веднъж годишно, без нито за миг да губят вяра, че могат да въстанат отново и да успеят.

Имали Изолда Кавана, която бе предопределена да стане кралица.

Имали желанието и куража да въстанат отново.

Имали на своя страна мъдростта на годините, както и болезнения урок от първия провал.

И въпреки това все още им липсвали две неща, които били от жизнена важност: Камъкът на здрача и Канонът на кралицата.

Именно тогава към тях се присъединих аз, защото бях наследила спомени от далечен праотец, който бе заровил магическия камък преди столетия. Ако можех да открия камъка, магията щеше да се върне при рода Кавана, и другите мевански фамилии можеха най-сетне да се присъединят към нашата революция.

И точно това бях направила.

Всичко това се беше случило преди броени дни и седмици и въпреки това ми се струваше, че се е случило много отдавна, че гледам назад към всичко това през разбито стъкло, макар че още бях натъртена и наранена от битката и от тайни и предателства, от това, че открих истината за собственото си меванско наследство.

Въздъхнах и оставих бляновете си безмълвно да отминат, докато продължавах да гледам Журден, седнал на масата.

Тъмнокестенявата му коса беше прибрана назад с лента, която му придаваше валениански вид, но главата му бе увенчана със златен обръч — проблясване на светлина. Носеше прости черни бричове и къс кожен жакет с пришит над гърдите златен сокол — гордия герб на неговия род. На бузата му още имаше порязване от битката, което бавно зарастваше. Свидетелство за онова, което току-що бяхме претърпели.

Журден хвърли поглед надолу към бокала си и най-сетне го видях — потрепването на неувереност, съмнението в самия него, преследващата го мисъл, че е недостоен — и взех висока чаша със сайдер и издърпах стола до неговия, за да седна.

Бях израсла в компанията на пет други възпитанички в Магналия Хаус, пет момичета, които ми бяха станали като сестри. И въпреки това изминалите няколко месеца в обкръжението на мъже ми бяха дали задълбочено познание за природата им, или по-важно, колко крехки бяха сърцата и егото им.

Отначало не проговорих и гледахме как неговите хора донасят димящи блюда с храна и ги подреждат по масите. Въпреки това започнах да забелязвам: доста хора от рода Маккуин разговаряха приглушено, сякаш още се страхуваха да не бъдат подслушани. Дрехите им бяха чисти, но излинели и протрити, лицата им — дълбоко набраздени от години тежък труд, десетилетия без усмивки. Няколко от момчетата дори измъкваха крадешком тънки резени шунка от блюдото и тъпчеха храната в джобовете си, сякаш бяха привикнали да са гладни.

И щеше да е нужно време страхът да избледнее, мъжете, жените и децата на тази страна да оздравеят и да се съвземат.

— Всичко това струва ли ти се като сън, татко? — прошепнах най-накрая на Журден, когато почувствах бремето на мълчанието ни.

— Хмм. — Любимият звук на Журден, който означаваше, че е съгласен наполовина. — В някои моменти — да. Докато потърся Сийв и осъзная, че тя вече не е тук. Тогава ми се струва като реалност.