Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Конал носеше меча си на гръб — своя украсен със сребро меч, който Григар беше направил за него, и аз се чудех дали ще дойде при мен да ме убие. Чудех се дали гледката ме е подразнила толкова много и реших, че да. Пръстите ми стиснаха камъка. Щях добре да го подредя преди това.

— Махай се — излаях аз.

Той леко сви рамене.

— Но тази скала не е твоя. И на мен ми харесва тук.

— Не ме гледай! — изръмжах, вдигайки камъка си малко по-нависоко.

Той въздъхна и се обърна върху скалата, така че се оказа с гръб към мен.

— Така по-добре ли е?

Не. Беше по-лошо. Продължавах да го гледам с омраза. Мечът беше красива вещ, даже повече от красива. Бях виждал уменията на Конал при тренировките, бях виждал как мечът пее във въздуха, ярък и бърз като мисълта му, идеално балансиран, пасващ като продължение на ръката му. Внезапно осъзнах, че баща ми никога няма да ми даде нещо подобно. И каквито и усилия да полагах, никога нямаше да стана негов син. Не и наистина.

— Но ти си ми брат — промълви Конал.

— Значи ли това, че трябва да се разпореждаш с мен?

— Не — той хвърли поглед през рамо, но не съвсем в моя посока. — Означава, че ми се ще да те опозная. И означава, че това, което искам… не е същото, което иска Григар.

— Той иска да се махна оттук.

Тези думи го накараха да замълчи. Дори не се опита да възрази, защото знаеше, че съм прав.

— Аз не искам — каза той най-накрая.

От очите ми потекоха горещи сълзи и унижението ме накара да го намразя още повече.

— Млъквай!

— Сет…

— Не ме наричай така! — Гласът ми се задави от сълзите.

— Не е ли това името ти?

Подсмръкнах раздразнено. Исках да го ударя с камъка. Исках да го удрям така, както удрях рибата, докато престане да го има. Тогава щеше да разбере какво е усещането. Лицето ми беше цялото в сълзи и сополи, оцветени от засъхналата кръв от носа ми — сякаш бях някакво хлапе.

— Давай — каза той.

Гледах в темето му.

— За предпочитане е да не е с камъка — добави той, — но давай, удари ме.

Не знам защо пуснах камъка. Можех въпреки думите му просто да го използвам, но аз го пуснах. Преди да успея да помисля повече по въпроса, вече тичах към него и го ударих силно отстрани по лицето. А после, като някой страхливец, отскочих надалеч и се приведох, готов да бягам за живота си.

Бавно, леко замаяно, той вдигна ръка към лицето си. Знаех, че съм го наранил, и ако се направеше, че не съм, си обещах да го мразя вечно. Но той леко разтърси глава и потрепна, когато докосна скулата си.

— Силен — промърмори. — Силен си.

— Мразя те — казах.

— Знам. Вече мога ли да се обърна?

— Не! — Не исках да вижда сълзите, преливащи от очите ми.

— Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре?

— Да — излъгах аз.

— Добре.

Мисля, че точно това искаше. Не се опитваше да ми предаде някакъв глупав морален урок за безсмислието на насилието. Всъщност просто искаше да се почувствам по-добре.

— Майка ти е изпратила майка ми в изгнание — изсъсках аз, по-скоро за да го напомня на себе си, отколкото на него.

Конал едва-едва сви рамене и леко се пообърна.

— Е — каза той с усмивка, слабо извила крайчеца на устните му, — майка ти пък се опита да отрови майка ми.

Седнах сред ниските храсти и загризах кокалчетата на пръстите си. Настаналата тишина беше почти приятелска. Почти. Ако не бях на границата да заплача, щях да съм по-близо до задоволството откогато и да било по-рано — просто заради това че си седях там в неговата компания. Наложи се да си напомня, че той е първородният син на Григар, онзи, когото баща ми обичаше, онзи, който ме беше направил излишен още преди да бъда заченат. Ако в този момент се беше опитал да ми каже, че иска да ми бъде приятел, щях да вдигна камъка отново и да го убия.

След малко той каза:

— Познаваш ли Шона Макнийл?

Познавах го, но не казах нищо. Той беше доста симпатично момче, на моята възраст, едно от няколкото човешки същества в крепостта, които съзнаваха съществуването ми, едно от малкото деца, които не ме бяха тормозили. Ако бях от онези деца, които изобщо се нуждаят от приятел, сигурно щях да реша, че той може да свърши работа.

— Той знае къде има лисича бърлога, горе в боровата гора — продължи Конал. — Ще те вземе като ходи дотам, ако искаш.

— Кой ти каза? — сопнах се аз.

— Той.

— Добре — отвърнах аз, защото не можах да измисля друг отговор.

— Е, мога ли вече да се обърна?

— Добре. — Побързах да избърша носа си с ръкав.

Така че той се обърна и ме погледна. Не исках да ми се усмихва и той не го направи. Вместо това просто ми подаде ръка.