Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Как можех изобщо да не съобразя, че след толкова много години възрастта няма да означава нищо?

Но в детството ми Шона, Ейли и аз бяхме най-близките приятели. Които и други хлапета да се завъртаха покрай нас, винаги всичко се свеждаше до нас тримата. Ние се биехме, яздехме, играехме и ловувахме заедно, вървяхме по петите на Конал, когато той беше в района на крепостта, и досаждахме на готвачите, конярите и ковачите, докато не ги подлудим. С други думи, бяхме деца.

През един есенен ден, точно след като станах на дванайсет, се канех да ядосам ковачката на мечове Ранях. Харесвах жената, каквато си беше навъсена, възхищавах се от начина, по който работи и се надявах че един ден ще ми направи меча, който исках, така че неумолимо й се подмазвах. Тя беше наясно с това, но се примиряваше, защото ме харесваше толкова, колкото и аз нея. Мисля, че когато Ранях е била малка, също е била отхвърляна. Ние винаги се надушваме един-друг. Издава ни нещо диво в погледа.

През този ден, веднага след като пристъпих от яркото хладно утро във фучащата жега на нейната работилница, тя вдигна поглед от наполовина готовото оръжие, съскащо в дългото корито с вода, кимна ми, после направи рязко движение с глава, сочейки ъгъла. Помислих, че ме хързулва на двамата си сина, и двамата добра компания, но по-малки от мен. Нямаше и следа от тях. Вместо това там беше Ейли, погълната от малко късче сребро, което извиваше с клещи. Отмяташе потните крайчета на косата от очите си и облизваше устни, концентрирана върху работата. Тригодишната доведена дъщеря на Ранях стоеше и наблюдаваше всяко движение на ръцете й, широко отворила устата си и тъмните си очи.

Реших да не отивам направо при нея, скръстих ръце и загледах как Ранях кове споената стомана — две остри ивици, обвиващи по-меко ядро.

— Още един меч? — попитах с надежда.

— Аха — каза Ранях мрачно. — Но не за теб, сополанко.

Тя го натика обратно в пещта.

— За кого тогава?

— Не е твоя работа.

— Не е, но за кого е?

— Йорна.

— За какво му е на Йорна още един меч? — попитах възмутено.

С израз на раздразнение тя удари нагорещения метал в пещта, после избърса потта от лицето си с опакото на дланта си.

— Не си ли държиш глупавите уши отворени? Познаваш много добре нервността на Аласдер Килревин. Кейт очаква неприятности от него и очаква също така баща ти да го върне в колибата му. Случва се горе-долу веднъж на всеки десет години. Килревин се отегчава, ако не може да убие някого от време на време. Този негодник има нужда да изпусне парата.

— Добре — казах аз с надежда. — Мога ли да се бия?

— Ти ли, сополанко? Не ме карай да се смея.

Въпреки думите си тя се изсмя.

— Достатъчно добър съм.

— Ти си непохватен новак и си твърде дребен. Погледни брат ти. Когато станеш висок колкото него и наполовина толкова добър с меча, тогава можеш да се биеш.

Тя блъсна чука си в стоманата, пръскайки нажежени до бяло искри.

Мръщейки се, се завъртях кръгом, като се надявах, че Ейли не е чула нищо. Трябваше ли хлевоустата крава да го каже на толкова висок глас? И е доста забавно да чуя такова нещо от Ранях — самата тя е твърде дребна, ниска и слаба, с елфическо лице, и когато я гледаш, никога няма да предположиш, че има достатъчно силни ръце, за да кове мечове.

Докато крачех към нея, Ейли остана приведена над работата маса и едва когато я наближих, тя вдигна поглед с крива усмивка. Кафявите й очи бяха изпълнени със състрадание. По дяволите — тя беше чула злепоставящата забележка на Ранях. Малкото момиченце се скри недоверчиво зад нея, но Ейли изсумтя:

— О, хайде. Той не хапе, ако щеш вярвай.

Оголих зъби и изскърцах с тях. Малката се изкикоти.

Изплезих й се, тя отново се изкикоти.

— Толкова съм дребен, че не мога да изплаша дори мъниче като теб — казах.

— Не обръщай внимание на Ранях — рече Ейли кротко. — Тя не искаше да каже това, просто си е такава.

— О, разбира се — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Какво е това?

Всъщност виждах какво е. Тя беше усукала парче сребро, превръщайки го в лента, и сега търпеливо го извиваше в гривна с големината на китка. Справяше се добре и полагаше големи грижи кръгът да е правилен. С помощта на клещи сложи изделието си за кратко в каменната пещ, за да омекне, после го охлади в съд с вода и го огледа критично, преди да използва отново малкото чукче. Върху работната маса лежаха две сферични късчета сребро, готови да бъдат споени на краищата на огърлицата. Ейли не си падаше по деликатната Йорнаментална работа със среброто — интересуваше я единствено коването на оръжия. Това сигурно беше специален проект и тя вероятно работеше върху него от известно време.