Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Ейли не отговори на въпроса ми. Сигурно го смяташе за глупав. Или може би…

Сърцето ми се сви с болезнен копнеж. Нямах никакви скъпоценности, дори пръстен, и тя беше правила неведнъж коментари по този повод. Шона носеше гривна на китката си и аз съм й се възхищавал в присъствието на Ейли. Хапейки устни, реших да не я питам отново, но сърцето ми се блъскаше в ребрата ми, когато виждах какви грижи полага за предмета и когато си спомнях каква мила усмивка и какъв топъл поглед има тя, докато се обръща към мен.

Вечен оптимист, това бях аз.

Събудих се внезапно в черното зимно безмълвие. Не знаех кое време е: дали късно, или страшно рано. В коридора пред стаята ми се чуваха стъпки и шепот. Веднага ме изпълни любопитство и почувствах приток на адреналин.

Никой нямаше причина да е буден по това време. Е, освен ако не се веселят с пиене, музика или любов. Но нямаше причина някой да говори по този начин, тихо и напрегнато. Стъпките не бяха безцелни; те бяха насочени към долния коридор на крепостта, този, който се използва за преддверие към покоите на Григар и Ленора. Това бяха леко потракващите крачки на жена, и аз познавах гласовете добре, защото ги бях чувал достатъчно често през първите седем години от живота си: Кейт и Лилит.

Същата сутрин нашата кралица пристигна в крепостта; полите на дългото й копринено палто висяха над червеникавокафявите бедра на кобилата й като мантия. Майка ми яздеше до нея, а отзад ги следваше отряд войници. Кейт не беше обявила визитата си — не беше необходимо да го прави. Ленора беше почувствала идването й.

Наблюдавах нейното — и на майка ми — пристигане от парапета. Бях полускрит и се чудех дали погледът на Лилит ще преброди двора, търсейки ме, примигвайки нетърпеливо над лицата на хората от клана. Напразно се тревожех: очите на Лилит следяха единствено Григар. Те искряха, приковани от неговата сурова красота. Самата й кожа почти блестеше. Каква красива двойка трябва да са били! Но Григар или не усещаше нейното преклонение, или го игнорираше. Той не обръщаше чак толкова голямо внимание на бившата си любовница.

За разлика от Ленора.

Баща ми пое ръката на Кейт, докато тя се плъзгаше елегантно долу от гърба на коня си, целуна я, после я притисна към челото си. В този жест имаше уважение, но не и раболепие. Все пак той беше капитан на своя собствена крепост. Когато Кейт му предложи бузата си, той целуна и нея и се усмихна със свирепата си официална усмивка. Свирепостта не я направи по-малко очарователна. Въпреки усилията, които полагах, баща ми все още ме очароваше.

Изглежда, това нямаше да е нищо повече от приятелска визита. Дори и за миг не си помислих, че ще бъда поканен да седна близо до баща ми на вечеря; оказах се прав, но доколкото успях да изясня, разговорът начело на масата е бил лек, непринуден и забавен. Военните кадри се разбираха помежду си много добре, както само те могат; онези от тях, които не бяха приятели или познати, бяха най-малкото далечни сродници. Имаше съперничество, свързано с конете, уменията при боравене с оръжие, бързина, кучета и ястреби, но нямаше никаква опасност от сбивания. Изглеждаше повече като празненство, отколкото като дипломация. Орах се притискаше към мен, предаваше ми разни клюки, караше ме да се смея, и развеселени от празненството и един от друг, се сражавахме с децата от другия клан и ги победихме.

Половината от бойците приключиха битките, лягайки си по двойки, включително и с хора от другия отбор. Към залез-слънце ръката на Конал беше прегърнала една червенокоса девойка, която си спомнях от пещерите на Кейт, и която бях нападнал, преди бързо да избягам. Той я беше победил три часа по-рано в състезание по фехтовка, но беше харесал битката с нея и я беше дарил със сложно изработен сребърен пръстен. Сега, увивайки се около него, тя имаше наполовина самодоволен, наполовина похотлив вид.

— Григар! — извика един от бойците на Кейт. — Следващия път прати Ку Хорах срещу Килревин. После гадината няма да иска да си покаже лицето.

Григар се усмихна тънко.

— Аласдер Килревин е мой. Понякога имам нужда да се упражнявам.

Орах ме смушка в ребрата, а залата избухна в смях.

— Ти го оставяш да се отърве леко — нададе глас някой. — Всеки път. Той е пристрастен към убийствата.

Григар не беше свикнал да го критикуват относно Килревин и за момент само се взря мълчаливо в говорещия. Лейтенантът с кисела физиономия, който седеше в сенките, беше изпил твърде много уискита и Григар явно реши, че не си струва скандала. Кейт също гледаше към пияния, но не можех да разчета изражението на лицето й.