Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Която, ако бяхте попитали новия ми клан, колкото по-скоро дойдеше, толкова по-добре.

Не ми пукаше какво мислят за мен. Сега можех да тичам свободен където и когато си поискам; нямах граници, нямах ограничения. Можех да плувам, да ловя риба и да залагам капани на зайците; можех да прекарам целия ден, опитомявайки ранен сокол, като през това време ям какво ми попадне или каквото си хвана. Водех съществуване без любов, но какво от това? Бях на осем години и бях свободен за първи път в живота си. Никой не знаеше и не го беше грижа какво правя и къде съм. Това беше донякъде рай и донякъде ад, но аз бях съсредоточил мислите си върху райската част и беше прекрасно. Това беше достатъчно добър живот за момче, което не е било планувано да се ражда.

В първия ден на дванайсетия ми месец в крепостта този мой живот като привидение приключи.

През онзи летен ден часовете се точеха като дар, слънчеви и мързеливи. Езерцето на бърдото беше спокойно и стоманеносиньо — не най-добрият ден за риболов, но нямах нищо по-добро за убиване на времето. Можеше ли да има нещо по-хубаво? Ребрата все още ме боляха от последния ми бой, но носът ми беше спрял да кърви, а кръвта на враговете ми беше по кокалчетата на ръцете ми, кожата им беше под ноктите ми, а битката беше струвала зъба на единия от тях. Гордостта ми не беше наранена и аз знаех, че никога няма и да бъде. Бях натъртен и очукан, но ветрецът галеше топло кожата ми, храстите ухаеха на мед и аз бях щастлив.

Дебнех тази пъстърва вече почти от час. Не използвах съзнанието си. Трудно и отегчително е да използваш съзнанието си в риболова, пък и аз обичах предизвикателствата. А това беше старо и привлекателно предизвикателство; мнозина бяха опитвали да я хванат и не бяха успели, аз исках да стана единственият сполучил. Представях си смътно как я показвам на баща ми и очите на Григар блясват от удоволствие и може би с частица уважение.

Така че ето ме по корем в драскащия храсталак, с леко докосващи спокойната повърхност на езерцето върхове на пръстите, пеещ нежно на моята пъстърва. Тя се криеше сънена и дебела сред бурените, а водата беше толкова слънчева и спокойна, че аз копнеех да впия пръстите си в охраненото й тяло, но знаех, че не трябва да се движа. Когато пръстите ми се плъзнаха внимателно край гърба й и тя не помръдна, вече знаех, че е моя. Сграбчих я здраво и я изхвърлих от водата с вик на триумф.

Тя цопна върху сивата скала; изглеждаше зашеметена и донякъде измамена. Когато погледнах към нейното задъхано, мятащо се тяло, удоволствието ми изчезна. Сега не изглеждаше толкова добре.

Помислих си отново за баща ми. Тази сутрин го бях видял да се връща от лова на зазоряване заедно с моя полубрат — двамата яздеха, водейки след себе си пони, през гърба на което беше преметнат добре охранен сръндак. Този мой полубрат се беше върнал в крепостта преди месец от временното си назначение в друг клан на седемдесет мили на север, но от момента на връщането си не беше проявил интерес към мен. Е, презрението беше взаимно.

Докато минаваха покрай мен, двамата се смееха непринудено приятелски и в очите на Григар можеше да се види как искри гордост, когато поглежда към Конал, как едва ли не се задушава от любов. Почти ми се искаше наистина да се случи. Григар едва ме забеляза там, но Конал ме изгледа неприятно. Не се опита да влезе в мислите ми — ето колко под него стоях — и аз нямах намерение да правя нещо подобно, дори и той да ми позволеше. Не исках да доловя неговото презрение и чувството му на превъзходство, арогантността му на първороден. Забелязах, че от колчана му липсваше само една стрела. Беше повалил този великолепен самец още с първия изстрел.

Рибата? На баща ми изобщо нямаше да му пука за рибата.

Вдигнах един камък, за да зашеметя пъстървата, но щом ударих главата й, установих, че не мога да се спра. Продължавах да удрям с камъка клетото създание дълго след като вече бях сложил край на мъките му. По цялата скала имаше полупрозрачна плът, парчета кожа и накълцани бледи кости. Продължих да удрям, докато не започнах да се чудя как изобщо ще успея да спра.

— Добре, не си го изкарвай на рибата!

Скочих на крака с вдигнат и приготвен за удар камък в ръката. Конал ме наблюдаваше от върха на скалата, само на два метра от мен, с ръце, небрежно отпуснати върху коленете. Боже, колко го мразех! Той беше всичко, което аз не бях. На първо място пораснал — сигурно беше с над сто години по-стар от мен. Имаше тъмнорусата коса на майка си, късо подстригана, но гъста, и светлосивите очи на Григар, в които постоянно играеше насмешка. Имаше всичко григарово, не само неговата любов и доверие. А единственото, което имах аз, беше григаровата черна коса, с която изглеждах като селяндур, какъвто знаех, че ми е писано да бъда. Така че бях решил да си я пусна дълга.