Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Нямах никакъв шанс.

Но така или иначе майка ми ме изпрати при него. По това време тя живееше в кралския двор и беше съветник на кралицата — о, нейното изгнание й беше помогнало да се издигне. От второстепенна любовница на Григар Ду тя бе израснала до една от най-могъщите придворни на Кейт Никнивън. Определено нямаше нужда от агресивен, жадуващ за внимание негодник, който винаги се забърква в неприятности, нарича капитаните с обидни имена, а придворните с още по-обидни, редовно си отнася боя, и изобщо някой, който е в тежест. Така че ме изпрати при Григар.

Във всеки случай при баща ми ми харесваше повече. Жените от нашата раса не се справят добре с майчинството, това е всеизвестен факт, така че Лилит всъщност не ми липсваше, не и след като мина малко време. Жените от народа Ший 1 1 Sidhe (ирл.) — буквално „Народът на вълшебните хълмове“. Така галите наричали ирландските и шотландските феи. — Б.пр. стават прекрасни бойци, мъдри и хитри съветници. Когато са лечители или ковачи, се справят добре; когато са вещици, блестят с магическото си изкуство. Ако има нещо, което не им се удава, това е майчинството. То не е и нещо, което се случва лесно, ние не сме плодовита раса; може би оттам произхождат онези абсурдни истории, че уж сме крадци на бебета. Бъдете спокойни, нашите жени едвам понасят собствените си отрочета, какво остава за нечии чужди. Нашите жени не копнеят за деца, защото какъв е смисълът да скърбиш с векове за нещо, което може никога да не се случи? Вместо това те каляват себе си и дори и да родят, никога не се размекват. Във всеки случай някои от тях дори не се сдобиват с любовници, загубата на девствеността им е болезнена физически. Сигурно е така, щом остават с векове без любовници.

Е, майка ми явно беше преодоляла този проблем. Тя имаше куп любовници, въпреки че искаше повече от всичко да бъде официална любовница на Григар, което никога нямаше да постигне, каквито и хитрини да приложеше, защото той се беше обвързал с Ленора десетилетия преди да се появи Лилит. Когато стана ясно, че аз не мога да подпомогна каузата й по никакъв начин, Лилит изгуби всякакъв интерес към мен.

Което напълно ме устройваше. Да бъда изпратен далеч от лабиринта на пещерите на Кейт Никнивън беше като да си поема първа глътка въздух, и не ми липсваше никой от нейните безлични и надменни придворни. Над земята имаше повече деца, отколкото под нея, но така или иначе не се нуждаех нито от приятели, нито от майка. В крепостта на баща ми бях доволен да се спотайвам из сенките и да наблюдавам; по този начин можех да виждам как бойците се обучават, как децата се боричкат и съревновават, как работи странната и сложна йерархия на крепостта. Имаше луди игри с коне, към които може би ми се искаше да се присъединя, и когато дивата музика на състезанията засвиреше в лунните нощи, почти желаех да се впусна в танц с останалите от тях. Но беше хубаво, че бях сит и облечен, и в относителна безопасност, и научавах много — не че някой ме учеше или дори опитваше да ме накара да работя на полетата или да придобия практически умения. Образованието ми беше оставено в моите ръце и беше необикновено, но аз знаех че уроците ще са ми от полза през останалата част от живота ми. Най-полезният от тях беше онзи, който научих най-напред: аз съм отговорен за себе си. В живота и смъртта разчиташ само на себе си и аз знаех това по-добре от който и да е от равните ми.

Сега изглежда глупаво, че очаквах с такова нетърпение живота с баща ми. Сигурно съм имал някаква детска романтична представа, че ще вършим заедно нещата, които вършат бащите със синовете си, ще се сражаваме, ще ловуваме, ще се смеем и ще се доверяваме един на друг.

Но се оказа, че той вече има син, идеален при това, така че не се нуждаеше от още един.

Онази сутрин отидох на риболов. Най-хубавото на живота в крепостта на баща ми беше, че е на открито. Мразех подземните пещери на Кейт. Те бяха красиви и внушителни, но мрачни. Не можеше да се види небето.

В крепостта на баща ми имаше колкото щеш небе. Крепостта се намираше върху скалист нос, каменните й стени се спускаха отвесно към морето от западната й страна. Тя се сливаше с огромните сиви скали, издигащи се над земята, оцветени от жълтите лишеи, насечени и разцепени от капризите на времето през годините. На север и на юг имаше сини заливи; вътрешността беше обширна, дива, изпъстрена с цветя, по-нататък се простираха хълмове, толкова огромни, че на хоризонта очертанията им се замъгляваха. Едва бях видял мястото и вече го обичах и знаех, че бих живял тук до смъртта си.