Джиллиан Филлипп - Непокорна кръв

Не искам да знам. Не искам да знам проклетото й име. Тук съм заради Конал.

— Катриона. Името й е Катриона.

Очите му почти ме намират в мъгливия сумрак, и той почти се усмихва. С което показва, че знае, че ще го направя. Със сигурност знае, че въпреки всичко ще го направя. Бих направил всичко за него.

Издърпват го зад нея и го завързват за същия кол, като омотават въжето около двамата. Той протяга пръсти и успява да докосне нейните, отново й казва нещо, но се съмнявам, че тя го чува сред шума на виещата тълпа. Бледоокият жрец пристъпва напред с издута от вятъра роба, като черен гарван, копнеещ за мърша. Застава в дългата сянка на оградата; забелязвам това. Усмихва се и вдига Библията си.

— Успокой се, Сет. Сигурни ръце, широко отворени очи, спомни си.

— Конал, аз…

— Обичам те, братче. Ще се видим отново, обещавам ти.

Не, никога няма да се видим отново. Проглеждам надолу към жреца; изпълненото му с омраза рецитиране успява да надвика тълпата. Не и в този дяволски рай. Той не съществува, и което е още по-лошо, няма ад, където да отиде жреца, след като умре, пищящ в ръцете ми.

Това е моето обещание , Ку Хорах.

Но аз не позволявам Конал да го чуе, защото не би одобрил, дори сега. Ръцете ми вече са сигурни; омразата ми помага много. Доволен съм, че няма да имам време да стрелям и към жреца. Една стрела в сърцето би му донесла твърде бърза смърт.

— Обичам те, Ку Хорах. Съжалявам.

— Радвам се, че си тук. Не съжалявай. Бъди бърз.

Търкулвам се по корем. Не могат да ме видят; имам достатъчно време. Никой не гледа нагоре, към скривалището ми, никой не иска да пропусне дори миг от спектакъла. Вероятно ще мине известно време, докато в суматохата разберат какво става. Може и да мразя арбалетите, но съм добър с тях — той ме научи на това. Мога да направя два изстрела. Мога да презаредя, да стрелям и пак да избягам. Да.

Вторачвам се и се прицелвам. Първо момичето — така тя няма да усети нищо, а Конал ще знае, че съм го направил и ще е доволен от мен.

А после — Конал. Моят брат, моят приятел, моят Капитан. Моят баща във всяко едно отношение, в което бащата има значение. О, моля те, несъществуващ Боже, моля те, дай ми сила.

Дама мъже пристъпват напред иззад гърба на жреца, вдигат високо горящите факли в ръцете си.

Това е. Сдържам сълзите си и потта, и ужаса. И когато натискам спусъка, разсъдъкът ми е хладен колкото е и сърцето ми.

Ти се заеми с него.

Това беше първата и последната комуникация на майка ми с баща ми относно мен. Баща ми беше повече изненадан, отколкото ядосан, когато пратеникът на майка ми с изражение на изчерпано търпение премина на кон през сиво-кафявата порта, следван от пони, възседнато от мрачно хлапе. Човекът беше яздил три дни с мен и аз се бях погрижил това да се превърнат в най-дългите три дни в живота му. Беше толкова доволен да се отърве от мен, че дори не се възползва от подслона за през нощта и от трапезата на Григар; остана само за едно ядене и едно много силно питие, след което се обърна кръгом и препусна обратно по пътя, по който беше дошъл. Надявам се, че Лилит го е възнаградила за усилията му.

Дори и по-късно баща ми не се ядоса заради това. Чак толкова не го беше грижа. Или поне беше умерено раздразнен. Убеден съм, че той не беше уверен в моето съществуване и мислеше, че съм просто още една от илюзиите на Лилит.

Мащехата ми несъмнено вярваше в мен. Усещах студения поглед на сините очи на Ленора като лед върху кожата си, и когато вдигнех поглед, тя не отместваше своя. Тя беше единствената, която не го правеше. Останалите от клана отместваха очи, сякаш бях огромен проблем. Е, точно това бях, така че веднага щом се изясни, че Григар не смята да ме приеме за своя отдавна изгубен наследник, те възприеха политиката да се правят, че не съществувам. Малката тайфа деца прояви повече интерес — по-големите ме изолираха или в най-добрия случай ми се присмиваха, а в най-лошия ме пердашеха. По-малките бягаха от мен — погрижих се за това.

Но мащехата ми нито ме тормозеше, нито се страхуваше от мен и не ме игнорираше. Тя ме наблюдаваше. Мислех си, че е много вероятно в края на краищата тя да ме убие, но никога не успявах да разчета погледа на Ленора, да не говорим за мислите й. Не че бях заплаха за нея — никой не беше заплаха за нея. Наблюдавах баща ми, когато е с нея, и съм сигурен, че никога не се е усмихвал на майка ми по този начин, не я е докосвал и не й е говорил с такава нежност. Разбира се, той никога не се отнасяше към мен по този начин. Когато ме зърнеше, веждите му се сбръчкваха, той стискаше зъби и придобиваше изнервено изражение, сякаш му напомнях за някоя негова огромна грешка. Ленора? Единственото, което успявах да забележа у нея беше съжаление и частица презрение, и аз я мразех заради това. Искаше ми се да мразя и баща ми, но не можех. Винаги съм искал само неговата любов, и ако не можех да я имам, щеше да ми е достатъчно и вниманието му.