Ли Бардуго - Падение и подем

— Защо тия новобранци не са белязани? — попита Аппарат, сочейки към една групичка, която се биеше с дървени мечове близо до отсрещната стена. Едва ли сред тях имаше някой надхвърлил дванайсет години.

— Защото са деца — отвърна Мал с леден глас.

— Те са избрали да дойдат тук. Ще им откажеш ли правото да покажат верността си към нашата кауза?

— Ще им откажа риска да се разкайват по-късно.

— Никой не притежава тази власт.

Едно мускулче взе да играе върху челюстта на Мал.

— Загубим ли, тези татуировки ще ги издадат, че са воини на слънцето. Със същия успех могат още сега да се изправят за разстрел срещу наказателния отряд.

— Затова ли и ти нямаш татуировка? Защото не вярваш в нашата победа?

Мал ми хвърли бегъл поглед, после отново се обърна към Аппарат.

— Моята вяра е за светците — отвърна с равен глас той. — Не за хора, които пращат деца на сигурна смърт.

Очите на попа се присвиха.

— Мал има право — намесих се. — Нека останат небелязани. — Аппарат ме измери с непроницаемите си черни очи. — Моля те — продължих тихо, — направи го заради мен.

Знаех колко му се нрави този глас — нежен и топъл като приспивна песен.

— Какво нежно сърце — отвърна той, цъкайки с език. Въпреки това усещах, че е поласкан. Макар че вървях срещу волята му, той очакваше от мен да бъда точно такава: светица, любяща майка и утеха за своя народ.

Забих нокти в дланта си.

— Това е Руби, нали? — побързах да сменя темата и да отклоня вниманието на Аппарат.

— Добра се дотук преди няколко седмици — отвърна Мал. — Сега е добре, идва направо от лазарета.

Неволно усетих да ме обзема ревност, макар и съвсем слаба.

— Стиг не изглежда особено доволен — кимнах с глава към Огнетвореца, който, по всичко личеше, изкарваше гнева си от загубата върху Руби. Момичето правеше всичко по силите си да устои, но очевидно не му беше равна.

— Никак не обича да го побеждават.

— Както забелязвам, ти дори не се изпоти.

— Така си е — отвърна Мал. — Там е проблемът.

— И как така? — намеси се Аппарат.

Погледът на Мал се стрелна към мен за частица от секундата.

— Когато губиш, научаваш много повече. — Той сви рамене. — Нали затова Толя е вечно около мен: да ме сритва от време на време по задника.

— Дръж си езика — сопна се Аппарат.

Мал го остави без внимание. Вместо това внезапно пъхна два пръста в устата си и остро изсвири.

— Руби, оставяш се незащитена!

Твърде късно. Плитката й вече гореше. Един от новобранците се втурна към нея с кофа вода и я изля върху главата й.

Потръпнах.

— Гледай да не замръзнат.

Мал се поклони.

— Суверенна моя. — И се затича обратно към войниците.

Тази титла. Сега я произнесе без ненавистта, която, изглежда, таеше в Ос Олта, но въпреки това ме порази като юмрук в стомаха.

— Не е редно да се обръща така към теб — възпротиви се Аппарат.

— И защо не?

— Тая титла принадлежи на Тъмнейший и не е редно да се обръщат с нея към една светица.

— Тогава как да ми викат?

— Изобщо не е редно да се обръща пряко към теб.

Въздъхнах.

— Следващия път, когато има да ми казва нещо, ще го накарам да напише писмо.

Аппарат сви устни.

— Днес си неспокойна. Мисля, че още един час уединение в архива ще ти се отрази добре.

Той ме гълчеше като капризно дете, което отказва да си легне до късно вечерта. Сетих се за обещанието да ме пусне в Котлето и се насилих да се усмихна.

— Сигурна съм, че имаш право. — Объркване, обезоръжаване, обезвреждане.

Когато завихме по коридора, който щеше да ни отведе до архива, погледнах през рамо. Зоя беше тръшнала по гръб един от войниците и сега го въртеше като костенурка, докато ръката й изписваше лениви окръжности във въздуха. Руби разговаряше с Мал, усмивката й беше широка, а изражението — жадно. Той обаче гледаше към мен. В призрачния здрач на пещерата очите му бяха бездънни и наситеносини — цветът в сърцето на пламъка.

Обърнах се и ускорявайки крачка, тръгнах подир Аппарат, като се опитвах да овладея хриптенето на белите си дробове. Мислех за усмивката на Руби, за нейната опърлена плитка. Хубавица. Нормално момиче. Точно от това имаше нужда Мал. Ако досега не беше започнал нова връзка, скоро със сигурност щеше да го направи. Някой ден ще намеря достатъчно благородство в себе си, за да му пожелая всичко най-добро. Само дето няма да е точно сега.

Настигнахме Давид по пътя към архива. Видът му както винаги бе в пълен безпорядък — косата стърчеше във всички посоки, ръкавите бяха покрити с мастилени петна. В едната си ръка държеше чаша горещ чай, а от джоба му се подаваше препечена филия.