Ли Бардуго - Падение и подем

Воините на слънцето, които наблюдаваха схватката, нададоха одобрителни подсвирквания и взеха да ръкопляскат.

Зоя преметна лъскавата си черна коса през рамо.

— Добра работа, Стиг. Вече си овързан и готов за пердах.

Мал само с поглед я накара да замълчи.

— Объркване, обезоръжаване, обезвреждане — каза той. — Номерът е да не се паникьосваш. — После се изправи и помогна на Стиг да се вдигне на крака. — Добре ли си?

Стиг се намръщи ядно, но все пак кимна и отиде да тренира с едно съвсем младо девойче.

— Хайде, Стиг — провикна се то с широка усмивка. — Обещавам да не съм много груба с теб.

Лицето на момичето ми се стори познато, но отне време да се сетя коя е — Руби. Двамата с Мал бяхме на военно учение заедно с нея в Полизная. И тя беше от нашия полк. Помнех я като вечно кикотещо се, весело и може би даже щастливо момиче, което обичаше да флиртува и ме караше да се чувствам непохватна и безнадеждна в кожата си. Тя все още притежаваше лъчиста усмивка и беше запазила дългата си руса плитка. Но дори от разстояние усещах, че сега е постоянно нащрек, чувствах у нея придобитата с течение на войната предпазливост. Отдясно на лицето й имаше татуирано черно слънце. Странна ми се видя мисълта, че момичето, което навремето седеше срещу мен във войнишката столова, сега ме смята за дарена с божествена сила.

Не се случваше често Аппарат или неговите стражи да ме преведат към архива по този път. Какво беше по-различното днес? Дали не искаше да видя останките от своята армия и да си припомня цената на собствените си грешки? За да ми покаже колко малко съюзници имам вече?

Наблюдавах как Мал комбинира в двойки воините на слънцето с Гриша. Тук имаше Вихротворци: Зоя, Надя и нейният брат Адрик. Заедно със Стиг и Харшо те бяха последните от моите Етералки. Само дето Харшо никакъв не се виждаше. Сигурно се бе търкулнал обратно в леглото, след като призова огъня заради мен по време на сутрешните молитви.

Колкото до Корпоралки, единствените Сърцеразбивачи на тренировките бяха Тамар и нейният огромен брат близнак Толя. Дължах им живота си и този дълг не ми даваше покой. Двамата се оказаха приближени на Аппарат и сега им бе поверено обучението на Солдат Сол; наскоро бях разбрала, че докато живеехме в Малкия дворец, са ме лъгали месеци наред. Все още не знаех как да постъпя с тях. Доверието беше лукс, който трудно можех да си позволя.

Останалите — малцината оцелели Гриша — чакаха реда си, за да влязат в схватка. Женя и Давид стояха настрана от залата за тренировки, но те и без това не ставаха много за битка. Максим беше Лечител и предпочиташе да упражнява уменията си в лазарета, макар че малцина от паството на Аппарат се доверяваха на Гриша и посмяваха да се възползват от неговите услуги. Сергей беше могъщ Сърцеразбивач, но ми бяха казали, че е твърде нестабилен, за да може безопасно да общува с новобранци. Изненадващата атака на Тъмнейший го свари в разгара на битката и той видя как чудовищата изкормят неговото любимо момиче. Единственият друг Сърцеразбивач падна в жертва на ничевие някъде по пътя между Малкия дворец и параклиса.

„Заради теб — обади се някакъв глас в главата ми. — Защото ти ги предаде.“

Аппарат ме изтръгна от мрачните ми размисли:

— Момчето превишава правомощията си.

Проследих погледа му до Мал, който сновеше между войниците, казваше нещо на един и поправяше друг.

— Той им помага при обучението — отвърнах.

— Раздава заповеди. Оретцев — провикна се свещеникът и му даде знак да дойде.

Напрегнато наблюдавах как Мал приближава. Почти не го бях виждала, откакто забраниха да идва в моята стая. Освен зорко следеното и ограничено общуване с Женя Аппарат гледаше да нямам вземане-даване с потенциални съюзници.

Сега Мал изглеждаше различно. Пак носеше конопената селска риза, която му служеше за униформа в Малкия дворец, но вече беше по-сух и блед заради живота под земята. Тънкият белег на челюстта му изпъкваше видимо върху кожата.

Спря пред нас и се поклони. От месеци не бяхме стояли толкова близо един до друг.

— Не ти си командирът тук — започна Аппарат. — Толя и Тамар са с по-висш чин.

Мал кимна.

— Така е.

— Защо тогава ти ръководиш обучението?

— Аз нищо не ръководя — възрази Мал. — Просто имам на какво да ги науча. А те имат какво още да научат.

„Самата истина“ — помислих си с горчивина. Мал беше станал много добър в схватките с Гриша. Спомних си го насинен и кървящ, застанал срещу един от Вихротворците в конюшните на Малкия дворец, предизвикателния му поглед в онзи момент и презрението в очите. Още един спомен, без който бих могла да живея.