Ли Бардуго - Падение и подем

Той се втренчи в мен, оглеждайки изпитателно болнаво жълтеникавата ми кожа и тъмните сенки под очите.

— Женя определено би могла да се постарае повече.

Изминали бяха два месеца от схватката с Тъмнейший и все още не можех да се възстановя напълно. Скулите се извисяваха над хлътналите ми страни като гневни възклицания, а белият водопад на косата ми бе толкова рядък, че приличаше на разпиляна паяжина. Най-накрая бях успяла да придумам Аппарат да пусне Женя при мен в кухните с уговорката, че тя ще използва дарбите си, за да ми придаде по-представителен вид. От седмици насам това беше единственото ми общуване с някой Гриша. Наслаждавах се на всеки миг от него, на всяка достигнала до мен новина.

— Тя прави всичко по силите си — отвърнах.

Свещеникът въздъхна.

— Явно сега всички трябва да имаме търпение. С течение на времето ще се изцериш. Чрез вярата. И с молитви.

Усетих как в мен се надига ярост. Проклетникът много добре знаеше, че единственият начин да се излекувам бе да използвам силата си, но за целта трябваше да изляза на повърхността.

— Само ако ме оставиш да се покажа над земята…

— Ти си ни твърде скъпа, Санкта Алина, а рискът е прекалено голям. — Свещеникът извинително сви рамене. — Нехаеш за собствената си безопасност, затова аз трябва да внимавам заради теб.

Останах смълчана. Това бе игра, която двамата водехме, откакто ме доведоха тук. Аппарат направи немалко за мен. Само благодарение на него част от моите Гриша успяха да оцелеят в битката с чудовищата на Тъмнейший. Тъкмо той ни осигури безопасно укритие под земята. С всеки изминал ден обаче Бялата катедрала заприличваше все повече на тъмница, отколкото на убежище.

Аппарат събра върховете на пръстите си.

— Колко месеци минаха вече, а ти все още ми нямаш вяра.

— Вярвам ти — излъгах. — Разбира се, че ти вярвам.

— И въпреки това не ми позволяваш да ти помогна. Хванем ли жар-птица, всичко може да се промени.

— Давид продължава да проучва дневниците на Морозов. Убедена съм, че отговорът се крие някъде там.

Аппарат заби безизразните си черни очи в мен. Подозираше, че вече знам къде се намира птицата — третата муска на Морозов и ключ към отприщването на единствената сила, способна да противостои на Тъмнейший и да разруши Долината. И имаше основание. Поне се надявах да е така. Тънката нишка, която можеше да ни насочи към нейното скривалище, беше вплетена в оскъдните спомени от детството ми и в надеждата, че прашните руини на Два Столба може да се окажат нещо повече, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Но независимо дали бях права, или не, аз продължавах решително да пазя в тайна предполагаемото леговище на жар-птица. Държаха ме в пълна изолация под земята, почти лишена от сила и постоянно шпионирана от свещениците стражи. Затова нямах намерение да се отказвам от единствения коз, с който разполагах.

— Желая ти само доброто, Алина Старков. На теб и на твоите приятели. А те така оредяха. Ако нещо им се случи…

— Тях ги остави на мира — озъбих му се, забравила, че трябва да се държа мило, да бъда послушна и дружелюбна.

Погледът на Аппарат стана твърде остър, за да ми се понрави.

— Казвам само, че под земята се случват какви ли не злополуки. Знам, че всяка нова загуба дълбоко ще те уязви, а ти си още толкова немощна. — При последната дума устните му оголиха венци, черни като на вълк.

Отново ме разтресе ярост. Още от първия ден в Бялата катедрала въздухът тежеше от неизречени заплахи и ме задушаваше, затискайки ме с похлупак от постоянен страх. Аппарат не пропускаше удобен случай да припомни моята уязвимост. Почти несъзнателно размърдах пръсти в ръкавите. По стените на пещерата плъзнаха сенки.

Аппарат се дръпна рязко назад в стола. Свих вежди, преструвайки се на смутена.

— Какво не е наред? — попитах.

Той се прокашля, погледът му взе да се стрелка наляво-надясно.

— Нищо… Нищо няма — заекна.

Оставих сенките постепенно да замрат. Неговата реакция си струваше замайването, което ми причиняваше използването на този трик. Но това беше всичко, на което бях способна. Можех да накарам сенките да танцуват, нищо повече — жалко ехо от черната мощ на Тъмнейший, последица от сблъсъка, който едва не уби и двама ни. Открих го, докато опитвах отново да призова светлината. Стараех се да го усъвършенствам дотолкова, че да мога да се сражавам с негова помощ. Засега обаче нямах никакъв успех. Сенките ми се струваха по-скоро наказание, призраци на една по-велика мощ, чиято единствена задача бе да ме правят за смях — светицата на шашмите и огледалата.