Ли Бардуго - Падение и подем

Потръпнах, за да придам по-голяма достоверност на думите си, но отговорът на свещеника се състоеше само от едно уклончиво „хъм“.

Някакво раздвижване в дъното на пещерата привлече вниманието ми: още пилигрими — току-що пристигнали. Не се сдържах и ги огледах с очите на стратег. Някои носеха униформи, които ги издаваха като дезертьори от Първа армия. Всичките бяха млади и физически силни.

— Няма ли ветерани? — попитах. — Ами вдовици?

— Придвижването под земята не е никак леко — отвърна Аппарат. — Мнозина са твърде стари или слаби, за да го понесат. Затова предпочитат да останат по домовете си.

Едва ли. Имаше пилигрими, които пристигаха с патерици и тояжки, колкото и стари и болни да бяха. Дори да издъхваха, идваха да зърнат Светицата на слънцето в последните си земни дни. Хвърлих предпазлив поглед през рамо. Успях само бегло да видя свещениците стражи: брадати тежковъоръжени мъже, застанали на пост при сводестия вход. Те бяха монаси, начетени попове като самия Аппарат — единствените, на които беше позволено да носят оръжие под земята. На повърхността пазеха портите и държаха настрана съгледвачи и неверници, като осигуряваха убежище само на онези, които им се видят благонадеждни. Напоследък броят на пилигримите беше намалял, а онези, които се присъединяваха към нашите редици, изглеждаха по-скоро сърцати, отколкото набожни. На Аппарат му трябваха бъдещи войници, не нови гладни гърла.

— Мога да отида при болните и старците — казах. Знаех, че напразно си хабя думите, но все пак реших да се пробвам. Нали това се очакваше от мен. — Светицата трябва да е сред своя народ, не да се крие като плъх из тунелите.

Аппарат се усмихна — милосърдна снизходителна усмивка, пред която пилигримите благоговееха и от която ми се щеше да закрещя.

— В размирни времена много живи създания търсят убежище под земята и така оцеляват — отвърна той. — Когато глупците свършат да воюват, тъкмо плъховете са тези, които продължават да властват над полята и градовете.

„И да пируват с мъртвите“ — помислих си с потръпване. Сякаш разгадал какво ми минава през главата, той ме стисна за рамото. Пръстите му бяха бели и дълги, плъзнали по ръката ми като пипалата на восъчен паяк. Ако с този жест целеше да ме успокои, не му се получи.

— Търпение, Алина Старков. Ще се възземем, когато му дойде времето, не по-рано.

Търпение. Вечно това ме съветваше. Едва устоях на желанието да докосна голата си китка — празното място, отредено за костите на жар-птица. Вече притежавах люспите на морския бич и еленовите рога, но последната частица от пъзела на Морозов все още липсваше. Досега да сме се сдобили и с третата муска, ако Аппарат беше помогнал за нейното търсене или просто ни оставеше да се върнем на повърхността. Но позволението за това имаше своята цена.

— Премръзнах — повторих, прикривайки раздразнението си. — Искам да отида в Котлето.

Той се намръщи.

— Не искам да се спотайваш там с онова момиче…

Иззад нас се носеше неспирното мърморене на пазачите и едно име стигна слуха ми. Разрушая. Отблъснах ръката на Аппарат и закрачих решително към тях. Свещениците стражи застанаха нащрек. Подобно на всички свои събратя, те също бяха облечени в кафяво и носеха златния символ на лъчисто слънце — онзи, който красеше одеждите на Аппарат. Моят символ. Те обаче никога не се обръщаха директно към мен, нито говореха на останалите бегълци от Гриша. Вместо това стояха мълчаливо покрай стените на подземните помещения и ме следваха на всяка крачка като брадати, въоръжени с пушки привидения.

— Забранявам да я наричате така! — казах рязко. Всички втренчиха празен поглед напред, сякаш бях невидима. — Казва се Женя Сафин и ако не беше тя, още да съм пленница на Тъмнейший. — Никакъв отклик. Въпреки това забелязах как се изпружиха само при споменаването на името й. Големи мъже с пушки, а се бояха от едно наплашено момиче. Суеверни малоумници.

— Мирно, Санкта Алина — намеси се Аппарат, стисна ме за лакътя и ме затика по скалния пасаж към помещението, в което приемаше посетители. Прорязаният със сребърни жилки таван беше инкрустиран с каменни рози, а по стените имаше изписани светци със златни ореоли. Явно стенописите бяха дело на Фабрикаторите, защото нито една обикновена боя не би издържала на студа и влагата в Бялата катедрала. Свещеникът се разположи на нисък дървен стол и с жест ме подкани да заема другия. Опитах да прикрия облекчението, с което се отпуснах върху него. Дори малко по-дълго стоене права ме караше да се задъхвам.