Ли Бардуго - Падение и подем

В нея светецът беше зидар, а съседското момче бе смазано от кон — това беше вече нещо ново. Обикновено се разправяше, че детето било посечено от острие на плуг. Но иначе историята завършваше по обичайния начин: Илия изтръгнал момчето от ноктите на смъртта, а в отплата за направеното от него селяните го хвърлили в реката, окован в железни вериги. Според едни легенди той не потънал, а продължил да се носи по водата чак до морето. Авторите на други се кълняха, че ден по-късно тялото му изплувало по-надолу по брега, съвършено съхранено и ухаещо на рози. Знаех всичките наизуст, но никоя от тях не споменаваше и думичка за жар-птица, нито намекваше, че Два Столба може да е мястото, откъдето трябва да започне търсенето.

Цялата ни надежда да открием жар-птица се опираше на една стара илюстрация: окованият свети Илия, заобиколен от елен, морски бич и жар-птица. Далече зад него се виждаше планина, към която водеше път, минаващ под арка. Арката отдавна беше разрушена, но според мен останките й още можеха да бъдат открити в Два Столба, недалеч от поселището, където бяхме родени двамата с Мал. Или поне така се надявах в добрите си дни. Днес обаче не бях толкова убедена, че Иля Морозов и свети Илия са едно и също лице. Вече дори не можех да се насиля да прелистя наново „Жития санктя“. Сега лежаха на плесенясала купчина в един затънтен ъгъл и приличаха не на пророчество за нечия велика орис, а на детска книжка, на която времето отдавна е минало.

Давид взе часовника, остави го, посегна към него отново, почука по шишенцето с мастило, накрая свери механизма с непохватни пръсти.

— Какво ти става днес? — попитах.

— Нищо — остро отвърна той.

Примигнах насреща му.

— Устната ти кърви.

Той я отри с длан, но кръвта пак взе да сълзи. Явно се беше прехапал. Здравата.

— Давид…

Той удари по масата с кокалчетата на юмрука си и аз едва не подскочих. Зад мен имаше двама стражи. Педантични и зловещи както винаги.

— Ето — каза Давид, подавайки ми малка тенекиена кутийка. Още преди да я докосна обаче, един от стражите я сграбчи.

— Какво си позволяваш?! — попитах гневно. Но знаех много добре защо е това. Нищо не можеше да премине от ръцете на някой Гриша в мен, без да е щателно проверено. Заради моята безопасност, разбира се.

Свещеникът страж не ми обърна внимание. Прокара пръсти по капака и дъното на кутийката, отвори я, помириса съдържанието, проучи похлупака, после я затвори и ми я подаде, без да обели дума. Издърпах я от ръката му.

— Благодаря — казах кисело. — Благодаря и на теб, Давид.

Но той вече седеше приведен над четивото си и изглеждаше напълно погълнат от него. Само дето толкова здраво стискаше перодръжката, че очаквах всеки момент тя да се прекърши.

Женя ме чакаше в Котлето — просторна, почти съвършено кръгла пещера, откъдето се осигуряваше храната за всички в Бялата катедрала. Заоблените й стени бяха осеяни с каменни огнища, напомнящи за древното минало на Равка и даващи повод на кухненския персонал да се оплаква, че изобщо не са удобни като готварските печки и облицованите с плочки фурни, които ползвали на повърхността. Гигантските шишове бяха пригодени за едър дивеч, но до готвачите рядко стигаше прясно месо. Вместо това те предлагаха осолено свинско, яхния от кореноплодни и някакъв странен хляб, приготвен от едромляно сивкаво брашно с лек дъх на череши.

Готвачите почти бяха свикнали с Женя — най-малкото вече не се стряскаха и не започваха да шушнат молитви, щом я видеха. Заварих я да се грее на едно от огнищата в най-отдалечения край на пещерата. Това лека-полека се бе превърнало в нашето място и готвачите редовно ни оставяха там малко гърне каша или супа. Щом приближих, съпровождана от въоръжения ескорт, Женя умишлено остави шамията й да се плъзне надолу по раменете и стражите ми тутакси се заковаха на място. Тя завъртя единственото си оцеляло око и изсъска като котка. Охраната изостана и се скупчи при изхода.

— Прекалих ли? — попита тя.

— Точно колкото трябваше — отвърнах, възхищавайки се на промяната в нея. Щом можеше да се надсмива над тези глупаци, които се стряскаха от вида й, това беше добър знак. Макар мехлемът на Давид да помагаше за белезите й, бях готова да се закълна, че главната заслуга за промяната на Женя принадлежеше на Тамар.

Седмици наред след пристигането ни в Бялата катедрала Женя отказваше да напусне килията. Просто лежеше в тъмното и не помръдваше. Неизменно съпровождана от стражите, аз й приказвах, придумвах я, опитвах се да я разсмея. Никаква полза. В края на краищата Тамар беше тази, която я примами навън, настоявайки, че Женя би трябвало да се научи поне да се отбранява.