Ли Бардуго - Падение и подем

— Теб пък какво те е грижа? — мърмореше отначало Женя, завивайки се презглава.

— Не ме е грижа, но не можеш ли да се биеш, ставаш пречка за останалите.

— Все ми е тая дали ще ме ранят.

— Но не и мен — възпротивих се.

— Алина трябва собствения си гръб да пази — намеси се Тамар. — Не може все теб да варди.

— Никога не съм я молила.

— Ама наистина, няма ли да е най-добре да получаваме само онова, за което сме помолили? — сопна се Тамар. После взе да я щипе, ръчка, но главно за да я дразни, докато най-накрая Женя склони да се измъкне от завивките и да получи един-единствен урок по самозащита: на четири очи, далеч от останалите, само в присъствието на свещениците стражи.

— Ще я изравня със земята — подметна ми на тръгване. Явно недоверието ми е проличало, защото тя издуха един червен кичур от набразденото си с белези чело и каза: — Е, добре тогава, ще я изчакам да заспи и ще й направя свинска зурла.

Въпреки всичко тя издържа този първи урок, както и следващия. А доколкото ми е известно, Тамар още не се беше събудила със свинска зурла или слепнати клепачи.

Женя продължи да ходи с покрито лице и през повечето време си стоеше в стаята, но вече не се прегърбваше и не странеше от хората в тунелите. Направи си черна копринена превръзка от хастара на старо палто, а косата й напоследък изглеждаше значително по-яркочервена. Щом отново беше прибягнала до своята дарба, за да промени цвета на косата си, значи женската й суета сигурно пак бе проговорила, а това беше значителен напредък.

— Давай да започваме — посрещна ме тя. Загърби пещерата и застана с лице към огъня, после разпъна шамията на главата, така че ресните й да образуват нещо като параван, който да ни скрие от дебнещи погледи. Първият път, когато го направи, стражите долетяха при нас само след секунда. Но щом ме видяха да нанасям мехлема върху белезите на Женя, тутакси ни оставиха на мира. За тях раните от ничевие на Тъмнейший бяха нещо като божие наказание. Аз обаче не бях много сигурна с какво го е заслужила тя. Ако стореното от Женя беше част от престъпленията на Тъмнейший, тогава почти всички също бяхме виновни в една или друга степен. Какво биха казали другите, ако видеха следите от зъби по рамото ми? Или пък за способността ми да карам сенките да танцуват?

Извадих тенекиената кутийка от джоба си и взех да нанасям мехлема върху нейните рани. Той имаше остър растителен аромат и караше очите ми да сълзят.

— Не съм подозирала каква мъка е толкова дълго да седиш неподвижен — оплака се тя.

— Ти изобщо не седиш мирно, а непрекъснато шаваш.

— Смъди.

— А какво ще кажеш да те набода едно хубаво с карфица? Ще ти отвлече ли вниманието от смъденето?

— Само ми кажи, когато свършиш, ужасно момиче такова. — Тя се взря по-отблизо в ръцете ми. — И днес ли нямаше късмет? — прошепна.

— Поне досега. Само две огнища са запалени, а и пламъците не са много буйни. — Избърсах ръцете си в мърлявата кухненска кърпа. — Ето — казах. — Готово.

— Сега е твой ред — рече тя. — Изглеждаш…

— Ужасно. Знам.

— Това е относително. — Тъгата в гласа й беше явна. Прищя ми се да се наритам.

Опрях длан до бузата й. Кожата между белезите беше гладка и бяла като алабастровите стени.

— Аз съм истинско магаре.

Ъгълчето на устата й се изви. Полуусмивка.

— Понякога — каза. — Само че аз отворих дума за това. А сега мирувай и ме остави да работя.

— Достатъчно е, че Аппарат все още позволява да се виждаме тук. Не искам да му доставя удоволствието да се перчи с една малка сладка светица.

Тя въздъхна театрално.

— Това е посегателство над моята чистосърдечна вяра и ти, рано или късно, ще ми се отплатиш.

— Как точно?

Тя наклони глава.

— Мисля, че трябва да ме оставиш да те направя червенокоска.

Завъртях очи.

— За нищо на света, Женя.

Докато тя бавно променяше лицето ми, аз премятах малката тенекиена кутийка в ръце. Опитах да затворя плътно капачето, но нещо отдолу пречеше. Измъкнах го с върха на пръстите — тънък диск восъчна хартия. Женя го видя в мига, в който го забелязах и аз.

Надписът на гърба — почти нечетливите завъртулки на Давид — се състоеше само от една дума: „днес“.

Женя издърпа листа от ръката ми.

— О, вси светии, Алина…

В този момент чухме тропот на тежки ботуши, които прииждаха по коридора отвън. Някакво гърне са разби на пода с оглушително „тряс!“, а една от готвачките нададе пронизителен писък, когато в помещението нахлуха свещеници стражи с готови за стрелба пушки и, по всичко личеше, фанатичен плам в очите.