Ли Бардуго - Престол и щурм

Продължавам да се издигам все по-високо и по-високо. Далече под себе си долу зървам двуколка, теглена от пони. Тримата пътници в нея ме гледат с вирнати глави, устите им са зяпнали от изненада. Забелязвам как сянката ми минава върху тях, прекосява пътя и се втурва през голите зимни поля — черният силует на момиче, издигнато високо в небесата от собствените си неподвижно разперени криле.

Първото нещо, за което си дадох сметка, беше, че това не е сън; беше люлеенето на кораба, скрибуцането на мачтите и плисъкът на водата към трюма.

Щом се опитах да се обърна на една страна, остра болка проряза рамото ми. Изохках и рязко седнах с отворени очи, разтуптяно сърце и вече напълно будна. Тутакси започна да ми се повдига. Наложи се да примигна няколко пъти, за да проясня погледа си от играещите пред очите ми звезди. Намирах се върху тясна койка в спретната каюта. През люка нахлуваше дневна светлина.

Женя беше приседнала на ръба на леглото. Значи не съм я видяла само насън. Или пък още сънувам? Опитах да се отърся от паяжините, оплели съзнанието ми, и бях възнаградена с още един пристъп на гадене. Вонята наоколо изобщо не ми помагаше да успокоя разбунтувания си стомах.

Насилих се да поема дълбоко въздух и той изпълни на пресекулки дробовете ми.

Женя носеше червен кафтан със синя бродерия — съчетание, каквото не бях виждала при никой от другите Гриша. Дрехата й беше зацапана и леко износена, затова пък косата й беше подредена в безупречни къдри и тя изглеждаше по-прекрасна от която и да е царица. Поднасяше купичка към устните ми.

— Пий — каза.

— Какво е това? — попитах уморено.

— Обикновена вода.

Посегнах да взема купичката от ръцете й и чак тогава си дадох сметка, че китките ми са оковани. Повдигнах непохватно съда към устата си. Водата имаше остър метален вкус, но аз бях прежадняла. Отпих, задавих се, после продължих да гълтам жадно.

— По-бавно — каза тя, приглаждайки назад падналата на челото ми коса, — иначе ще се задавиш.

— От колко време не съм на себе си? — попитах, хвърляйки поглед към Иван, който ме наблюдаваше, подпрян на вратата.

— Малко повече от седмица — отвърна Женя.

— Седмица?!

Обзе ме паника. Цяла седмица Иван е забавял пулса ми, за да ме поддържа в безсъзнание.

Надигнах се от койката и кръвта нахлу в главата ми. Щях да се строполя на пода, ако Женя не ме беше подхванала навреме. Изчаках замайването да премине, освободих се от ръцете й, после с клатушкане приближих люка и надзърнах през замъгленото кръгло стъкло. Нищо. Нищо, освен синьо море. Нито следа от пристанище. Нито помен от бряг. Новий Зем отдавна се беше изгубил отвъд хоризонта. Преглътнах сълзите, които напираха в очите ми.

— Къде е Мал? — попитах. Никой не ми отговори. Обърнах се с лице към тях.

— Къде е Мал? — Този път гледах втренчено Иван.

— Тъмнейший иска да те види — вместо отговор каза той. — Имаш ли сили да вървиш, или трябва да те нося?

— Дай й малко време — намеси се Женя, — нека се нахрани и си измие поне лицето.

— Не. Заведи ме при него.

Женя се намръщи.

— И така съм си добре — настоях, но всъщност се чувствах немощна, замаяна и скована от ужас. За нищо на света обаче не бих легнала отново на тази койка. Имах нужда от отговори, не от храна.

Щом излязохме от каютата, в носовете ни блъсна нетърпима воня, но не обичайната за един кораб смрад — на застояла вода от трюма, на риба и немити тела, която помнех от борда на „Ферадер“ при предишното си пътуване. Това тук беше нещо много по-зловонно. Затиснах устата си с длан, за да не повърна. Поздравих се, че бях отказала да ям.

— Какво е това?

— Кръв, кости, топена китова мас — отговори Иван.

Значи пътувахме на китоловен кораб.

— Не е зле да свикваш — продължи той.

— Ти свиквай — избъбри Женя и сбърчи нос.

Заведоха ме до капандура, която водеше към горната палуба. Иван пръв се покачи по стълбата, а аз го последвах припряно, нетърпелива да се измъкна от мрачния търбух на кораба и вонята на гнилоч. Катеренето с оковани ръце обаче не се оказа никак лесно и Иван скоро загуби търпение. Той просто ме сграбчи за китките и ме изтегли последните няколко метра нагоре. Поех с пълни гърди студения въздух и примигнах на яркото слънце.

Китоловният кораб се носеше тежко с издути платна, направляван от трима Гриша Вихротворци, които стояха край мачтите с вдигнати ръце, а техните сини кафтани плющяха около краката им. Етералки, Орденът на Призоваващите. А само преди месец бях една от тях.