Ли Бардуго: Престол и щурм

Отзад, притулен в сенките и разположен върху паянтовия стол като на трон, седеше Тъмнейший.

За миг в стаята се възцари тишина. Нищо не помръдваше. Долавях дишането на Мал, шума от провлечени стъпки. Чух някакъв човек на улицата да поздравява някого. Не можех да откъсна очи от ръцете на Тъмнейший — дългите му бели пръсти лежаха небрежно отпуснати върху подлакътниците на стола. Хрумна ми глупавата мисъл, че никога не съм го виждала облечен като обикновен човек.

След това с болезнена яснота осъзнах какво се случва в момента. Това ли беше краят?! И всичко щеше да свърши дори без най-малка съпротива?!

Няма да има даже изстрел, или поне вик? От гърдите ми се изтръгна яростен крясък и преля в безсилно ридание.

— Вземи й пищова и я претърси за друго оръжие — тихо нареди Тъмнейший.

— Усетих как ми отнемат успокояващата тежест на пищова до хълбока и вдъхващата чувство за сигурност хладина на кинжала върху китката. — Ще им кажа да те пуснат — продължи той, когато ме обезоръжиха, — но понечиш ли само да вдигнеш ръка, Иван ще довърши следотърсача. Дай знак, че добре си ме разбрала.

Кимнах вдървено.

Той вдигна показалец и ръцете, които ме държаха, отпуснаха хватката си. Залитнах, после останах като вкаменена насред стаята със стиснати юмруци.

Със силата, която владеех, можех да разполовя Тъмнейший. Способна бях да разцепя на две това забравено от светиите място, но не и преди Иван да пререже гърлото на Мал.

— Как ни откри? — изхъхрих.

— Двамата се бяхте погрижили да оставите доста широка диря след себе си — отвърна Тъмнейший и лениво хвърли нещо на масата. То с тихо дрънчене се блъсна в легена. Познах една от златните фиби, които Женя беше втъкнала в косата ми още преди седмици. С тях си платихме пътуването през Истинското море, превоза с фургон до Кофтан и мизерните легла, в които не е като да нямаше дървеници.

Тъмнейший се надигна от мястото си и през стаята премина странен трепет. Сякаш всички гришани си поеха въздух и го задържаха в очакване. Надушвах страха им и той зарази и мен. Винаги досега подчинените на Тъмнейший се бяха отнасяли към него с благоговение и уважение. Този трепет на спотаен ужас беше нещо ново. Даже Иван изглеждаше не на себе си.

Тъмнейший пристъпи в осветения кръг и чак сега забелязах почти заличените белези по лицето му. Явно са ги лекували Корпоралки, но още не бяха съвсем изчезнали. Значи волкрите все пак го бяха белязали. „Така му се пада“, помислих с известно злорадство. Слаба утеха, но той наистина вече не бе така съвършен като преди.

Тъмнейший мълчаливо ме изучаваше.

— Как ти се струва животът на беглец, Алина? Не ми изглеждаш никак добре.

— И ти на мен също — отвърнах. И не беше само заради белезите. Той носеше своето изнурение подобно на достолепен плащ, но въпреки това то беше изписано на лицето му — едва забележимите тъмни сенки под очите и хлътналите бузи под острите скули, които сякаш още повече се бяха вдълбали.

— Дребна цена — отвърна, а устните му се извиха в полуусмивка.

По гърба ми полази студ. Дребна цена, но за какво?

Той посегна към мен и трябваше да призова цялата си воля, за да не отстъпя назад. Единственото, което си позволи обаче, бе да хване единия край на шала ми. Придърпа го внимателно към себе си, грубата вълнена материя се изхлузи от врата ми и политна към пода.

— Както виждам, пак се опитваш да скриеш истинската си същност. Тия преструвки не ти отиват.

Прониза ме безпокойство. Нима и аз не си мислех същото само преди минути?

— Трогната съм от твоята загриженост — промърморих.

Той прокара ръка по огърлицата от еленови рога.

— Това тук ми принадлежи също толкова, колкото и на теб, Алина.

Отблъснах рязко ръката му, а Гриша неспокойно се раздвижиха.

— Тогава да не ми го беше слагал на врата — сопнах се. — Сега какво искаш?

Отговорът, разбира се, вече ми беше известен. Той искаше всичко — Равка, света, мощта на Долината. Нямаше значение какво ще ми отговори, просто трябваше да отвличам вниманието му с разговор. Знаех, че рано или късно този момент ще настъпи и вече бях подготвена. Нямаше да му позволя да ме отведе отново. Хвърлих поглед към Мал с надеждата да схване какво съм намислила.

— Искам да ти благодаря — отвърна Тъмнейший.

Ето това вече не очаквах от него.

— Да ми благодариш ли?!

— Заради подаръка, който ми направи.

Погледът ми зашари по белезите върху бледата му буза.

— А, не — отвърна той с лека усмивка на мълчаливия ми въпрос. — Не говоря за белезите. Макар че благодарение на тях няма как да забравя.