Ли Бардуго: Престол и щурм

— Кое по-точно? — попитах, неспособна да обуздая любопитството си.

Очите му станаха кремъчносиви.

— Всеки мъж може да бъде направен на глупак. Но пак ти казвам, Алина, твоят подарък е къде-къде по-голям.

Той за кратко се извърна и аз се възползвах отново да стрелна Мал с очи.

— За разлика от теб — продължи Тъмнейший, — аз изпитвам благодарност и искам да я изразя по някакъв начин.

После вдигна ръце. В стаята започна да се кълби мрак.

— Сега! — изкрещях.

Мал заби лакът в Иван. В същия миг вдигнах ръце и от тях избухна светлина, която заслепи всички наоколо. Събрах цялата си мощ, превръщайки я в сърп чиста светлина. Имах една-единствена цел — Тъмнейший да не излезе цял от тази стая. Напрягах очи в сгъстяващия се мрак, търсейки своята мишена. Нещо обаче не беше наред.

Досега неведнъж и два пъти бях виждала Тъмнейший да използва своята мощ. Този път обаче беше различно. Кълбетата мрак танцуваха и се виеха, прониквайки постепенно в кръга на светлината, докато накрая образуваха мъгла, който цвъртеше и жужеше като рояк настървени насекоми. Хвърлих цялата си мощ срещу него, но той продължаваше да се суче и вие, настъпвайки все по-близо.

Мал се озова до мен. Някак беше успял да се добере до ножа на Иван.

— Стой плътно до мен — предупредих го. По-добре да направя дупка в пода, през която да се продъним, отколкото да стоя бездейна. Напрегнах цялата си мощ и усетих силата на удара Сеч да вибрира в тялото ми. Вдигнах ръка… но нещо пристъпи напред от мрака.

„Това сигурно е трик — рекох си, докато нещото приближаваше към нас. — Трябва да е някаква илюзия.“

Насреща ми идваше родено от мрака създание. Лицето му — безизразно и лишено от черти. Тялото му, направено сякаш от мъгла, непрекъснато менеше очертанията си: плещи, крака, дълги ръце, окончаващи с някакво подобие на птичи нокти; широк гръб, увенчан с криле, които махаха, разгъваха се и наподобяваха размазано черно петно. Много приличаше на волкра, но формите му бяха по-близки до човешките. И най-важното — не се боеше от светлината. Не се боеше от мен.

„Това е някакъв трик — настояваше моето парализирано от паниката съзнание. — Това не е възможно.“ Видението пред мен противоречеше на всички закони. Вече знаех достатъчно докъде се простира мощта на Гриша.

Ние не можем да създаваме материя от нищото. Ние не сме надарени със способността да вдъхваме живот. И въпреки това адското изчадие вървеше насреща ми, а свитата от Гриша, придружаваща Тъмнейший, се присвиваше ужасена покрай стените. Ето, значи, кое ги е плашело толкова.

Потиснах ужаса си и се опитах отново да призова цялата си мощ. Извих длан за саблен удар и я стоварих надолу в ярка немилостива дъга. Светлината премина през изчадието. За миг си помислих, че ще продължи невредимо, но после то взе да се тресе и засия като облак, носещ в търбуха си светкавица.

Накрая се пръсна и изчезна. Не ми остана време дори да си отдъхна, защото Тъмнейший отново вдигна ръка и се появи ново чудовище. След него идваше още едно, и още едно.

— Това ми е подарък от теб — каза Тъмнейший. — Дар, който получих в Долината. — Лицето му беше озарено от мощ и някаква зловеща радост. Но зад тях прозрях неистово усилие. Както и да беше постигнал това, то му костваше много.

Двамата с Мал заотстъпвахме към вратата, когато изчадията тръгнаха насреща ни. Внезапно едно от тях се стрелна напред с потресаваща скорост. Мал замахна с ножа. Създанието забави своя устрем, потръпна слабо, после сграбчи Мал и го запрати настрани като парцалена кукла. Това не беше илюзия.

— Мал! — изкрещях.

Нанесох удара Сеч и огънят превърна чудовището в нажежен въздух, но следващото нападна още същия момент. То успя да ме сграбчи. Тялото ми се разтърси от погнуса. Допирът му приличаше на хиляди пълзящи гадинки, които гъмжаха по китките ми.

Създанието ме откъсна от земята и чак тогава си дадох сметка, че съм била в грешка. То имаше уста: раззината разкривена паст, от която се показваха няколко реда зъби. Почувствах ги всичките до един, когато ги заби в рамото ми.

Тази болка не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Тя отекна в цялото ми тяло и сякаш взе да се размножава; раздираше ме и чегърташе костите ми отвътре. Някъде отдалече Мал ме викаше по име. После се чух да пищя.

Изчадието ме пусна. Стоварих се на пода и застинах, превърната в немощна купчина плът. Лежах по гръб, а болката ме разтърсваше отново и отново в непрекъснато прииждащи талази. Виждах покрития с мухлясали петна таван. Наблюдавах как сътвореното от мрак създание се надвесва някъде високо над мен. Различих пребелялото лице на Мал, когато коленичи край мен.