Ли Бардуго - Престол и щурм

— Пак ли се загуби.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Нали помниш Джес? — попита той и кимна към приятеля си.

— Как я вървиш? — обърна се към мен на развален равкански Джес и протегна ръка. Мрачното му изражение ми се видя доста пресилено.

— Много добре, благодаря — отвърнах му на земски.

Той не отвърна на усмивката ми, а леко ме потупа по ръка. Определено ми се стори странен.

Побъбрихме още известно време, но знаех, че Мал усеща моето нетърпение. Не обичах да се заседявам на показ за дълго. Най-накрая се сбогувахме и преди да се разделим, Джес ми хвърли още един мрачен поглед.

После се наведе към Мал и му прошепна нещо на ухото.

— Какво ти каза? — попитах, докато го гледахме как се отдалечава през площада.

— А? О, нищо особено. Знаеш ли, имаш цветен прашец по веждите. — Той протегна ръка и нежно го бръсна.

— Откъде знаеш, че не съм си го сложила нарочно.

— Прощавай, моя грешка.

Тръгнахме да си ходим. Докато минавахме покрай една от перачките, тя се наклони към нас, а телесата й преляха навън от пазвата.

— Ако ти дойде до гуша от кожа и кокали, имам с какво да те утеша — провикна се тя към Мал.

Вцепених се от изумление. Мал погледна през рамо и бавно я измери от глава до пети.

— Едва ли — отвърна равнодушно.

По лицето на момичето избиха грозни червени петна, а останалите се кикотеха и я поднасяха, плискайки я с вода. Опитах да си придам горделиво изражение, но глупавата усмивка в ъгълчетата на устните ме издаде.

— Благодаря — смутолевих, докато прекосявахме площада на път към странноприемницата.

— За какво?

Подбелих очи.

— Задето защити честта ми, глупчо!

Мал бързо ме дръпна в сянката на един навес. Отначало се паникьосах, че е забелязал някаква опасност, но после той ме прегърна и усетих устните му да се притискат в моите.

Когато най-накрая се отдръпна, страните ми горяха, а коленете ми бяха омекнали.

— Само за едно да сме наясно — каза, — изобщо не съм се загрижил за твоята чест.

— Ясно — отвърнах, надявайки се да не прозвучи твърде глупаво и задъхано.

— Освен това трябва да се възползвам от всяка секунда, преди да сме се прибрали в Ямата.

На нашата странноприемница Мал викаше Ямата. Тя беше пренаселена, мръсна и в нея не можехме да останем нито за минутка насаме. Но пък ни беше по джоба. Той ми се ухили наперено по стар свой обичай и ме дръпна за ръка сред навалицата на улицата. Въпреки изтощението сега стъпките ми бяха къде-къде по-леки. Все още не можех да свикна с мисълта, че двамата с него сме двойка. По тялото ми премина трепет. В пущинака няма да има нито любопитни спътници, нито нежелани натрапници. Сърцето ми взе да прескача — от притеснение ли, от вълнение ли — не знаех.

— Та, какво ти каза Джес? — попитах пак, когато вихрушката на мислите ми малко се поуталожи.

— Каза, че трябва добре да се грижа за теб.

— И само толкова?

Той се изкашля.

— Ами… каза, че ще се моли на бога на труда да те изцери от твоята злочестина.

— Моята какво?!

— Може пък случайно да съм му споменал, че страдаш от гуша.

Краката ми се вкопаха в земята.

— Моля?!

— Нали все някак трябваше да обясня защо постоянно се увиваш в този шал.

Дръпнах ръка като попарена. Ето че отново го правех, без дори да го осъзнавам.

— И затова ти му каза, че страдам от гуша?! — прошепнах недоумяващо.

— Е, нали все нещо трябваше да кажа. Освен това сега си направо трагична фигура — нали схващаш, уж хубаво момиче, пък гушата му расте.

Ощипах го зверски по ръката.

— Ох! Ама в някои страни гушестите са много на почит!

— А дали по тия места тачат и евнусите, защото още сега мога да го уредя!

— Ама че си кръвопийца!

— Гушата направо ме подлудява!

Мал се разсмя, но забелязах, че ръката му е все на пищова. Ямата се намираше в един от по-неприветливите квартали на Кофтан, затова носехме със себе си всички спестени от началото на новия ни живот пари. Само още няколко дни и вече щяхме да имаме достатъчно, за да напуснем Кофтан с неговия шум, с наситения с цветен прашец въздух и постоянния страх, който ни следваше по петите. Щяхме да си намерим сигурен подслон на място, където никой не се интересува от съдбата на Равка, нито къде са се дянали гришаните и където никога не са чували за Призоваващата слънцето.

„И където никой никого не използва за лична облага.“ Тази мисъл вгорчаваше живота ми, но напоследък все по-често ме спохождаше. Какво щях да правя в тая чужда страна? Мал поне можеше да ловува, да използва уменията си на следотърсач, да борави с пушка. А единственото, за което мен ме биваше, бе да съм Гриша. Беше ми болно, че не мога да призова светлината и с всеки изминал ден, в който не практикувах силата си, ставах все по-немощна и болнава. Задъхвах се дори от усилието да вървя в крак с Мал и едва мъкнех тежката чанта. Дотам бях измършавяла и изгубила сръчността на пръстите си, че едва запазих работата като берачка на юрда в едно от стопанствата край града. Плащаха ми дребни монети, но аз продължавах упорито да се трудя, за да съм някак от полза. Това ме връщаше в детството: сръчният Мал и негодната за нищо Алина.