Ли Бардуго - Престол и щурм

Просто едно момиченце. Нито следа от Корпоралки. Облегнах се на стената и поех дълбоко въздух, опитвайки да си възвърна самообладанието.

„Това няма да трае вечно — казах си. — С всеки изминал ден на свобода ще ми бъде все по-леко.“

Ще дойде ден, когато ще се събудя след дълбок сън без кошмари и ще изляза на улицата без страх. А дотогава няма да се разделям от тънкия кинжал, ще черпя мощ от гришанската стомана в дланта си. Върнах се отново на оживената улица и загърнах още по-плътно триъгълната кърпа около врата и раменете си. Това вече се превръщаше в нервен тик. Под кърпата се криеше нашийникът на Морозов — най-могъщата муска и единствен белег, по който можеха да ме разпознаят. Без него се превръщах в един от многото мръсни и недохранени бежанци от Равка.

Още не мислех какво ще правя, когато времето се затопли. През лятото нямаше как да се загръщам с шалове и да нося високи яки. Надявах се само, че дотогава двамата с Мал ще сме вече далече от оживените и пренаселени градове и нежеланото хорско любопитство. Едва тогава щяхме да останем за първи път насаме след напускането на Равка. При тази мисъл по тялото ми премина неспокоен трепет.

Прекосих улицата, избягвайки копитата на конете и колелата на каруците, докато шарех с поглед из навалицата. Убедена бях, че всеки момент ще се натъкна на потеря от гришани или опричники, пратени по следите ми. Но нищо чудно тая работа да я свършат и търговците на Шу Хан, фйерданските наемни убийци, войниците от равканската царска армия, а защо не и самият Тъмнейший. Кой знае още колко хора са се втурнали в потеря за нас. „В потеря за мен“, поправих се. Ако не бях аз, Мал и сега да е следотърсач от Първа армия, а не дезертьор, който е принуден да бяга, за да спаси живота си.

В съзнанието ми нахлу неканен спомен: черна коса, гранитносиви очи и лицето на Тъмнейший, екзалтирано от триумфа, когато отприщи силите на Долината. Малко преди да му отнема лелеяната победа.

Новините лесно стигаха до Новий Зем, но нито една от тях не беше добра. Носеха се слухове, че Тъмнейший някак оцелял след битката в Долината и сякаш потънал вдън земя, докато събере войска и щурмува отново царския престол на Равка. Не ми се щеше да го вярвам, но знаех достатъчно, за да не го подценявам. По-отдавнашните вести бяха не по-малко тревожни: Долината взела да прелива извън досегашните си граници, прогонвайки бежанци. И на изток, и на запад, култът към светицата, призоваваща слънцето, набирал мощ. Дори не ми се мислеше за това. Двамата с Мал започвахме нов живот.

Равка отдавна остана далече зад гърба ни. Ускорих крачка и скоро се озовах на площада, където всяка вечер се срещахме с Мал. Забелязах да ме чака облегнат на ръба на фонтана и да приказва със земския си приятел, с когото се сближиха покрай работата на доковете. Как му беше името… Джеп може би? Или пък Джеф?

Бълващ от четири чучура едновременно, фонтанът имаше по-скоро практична, отколкото декоративна функция. В голямото му корито идваха да перат дрехите си момичета и слугини от големите къщи. Точно сега обаче жените бяха забравили за накиснатото пране. Всички зяпаха Мал. Не ги виня — трудно можеше да му се устои. Косата му беше пораснала доста и вместо късата войнишка подстрижка сега по врата му се спускаха чупливи кичури.

Ризата, наквасена от пръските на фонтана, беше плътно прилепнала към кожата му с бронзов загар след дългите дни под открито небе сред морето. Той беше отметнал глава назад, смееше се от време на време на думите на приятеля си и, изглежда, нехаеше за закачливите усмивки, с които го удостояваха жените.

„Сигурно толкова е привикнал на женско внимание, че вече дори не го забелязва“, помислих си ядно.

Щом срещна моя поглед обаче, той засия и ми помаха. Перачките извиха вратове към мен, после се спогледаха недоумяващо. Ясно ми е какво видяха: някакво мършаво момиче с лишена от блясък кафеникава коса и хлътнали бузи, чиито пръсти са вапцани в оранжево от бране на юрда. Открай време не бях от онези, които събират мъжките погледи, но седмиците, през които не използвах своята сила, също си казваха думата. Напоследък нито се хранех, нито спях добре, а и постоянните кошмари не ми помагаха особено. Лицата на жените казваха същото: какво търси момче като Мал при тая?!

Изпънах рамене и се постарах да не им обръщам внимание, докато Мал ме прегръщаше и ме придърпваше плътно към себе си.

— Къде се дяна? — попита. — Вече взех да се тревожа.

— Издебна ме група разярени мечки — прошепнах близо до ухото му.